Обещавам през новата година да бъда по-умерена с мъжете и да се постарая да не се ентусиазирам толкова, но май в това ми е чара,ех?
А иначе снощи разбрах защо пръстените, които си разменят младоженците, се слагат на безименния пръст.
В миналото - палецът е символизирал родителите,средният пръст - Азът, безименният - партньорът, кутрето - приятелите. А аз,която постоянно си нося пръстените на показалеца, забравих неговата символика :Р
четвъртък, 31 декември 2009 г.
неделя, 27 декември 2009 г.
събота, 26 декември 2009 г.
Да ви е честита Коледата :)))
Моята как мина: мързелувах, почти се забих с братовчед си, (който разбрах, че ми е братовчед впоследствие), и после новоизлюпения ми вуйчо се опита да се забие с мен. Голямо забавление и мих чаши, лъжички и пепелници до 5:20. Ама беше супер готина Коледа :)))
Дано и вашата да е минала подобаващо. :)
Моята как мина: мързелувах, почти се забих с братовчед си, (който разбрах, че ми е братовчед впоследствие), и после новоизлюпения ми вуйчо се опита да се забие с мен. Голямо забавление и мих чаши, лъжички и пепелници до 5:20. Ама беше супер готина Коледа :)))
Дано и вашата да е минала подобаващо. :)
неделя, 6 декември 2009 г.
вторник, 24 ноември 2009 г.
събота, 21 ноември 2009 г.
По-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си.
Допадаха ми непознати къщи, бани с настилка в черно и бяло, големи прозорци и повелителни младежи.
Здравият разум се състои в това да оставиш нещата да се развиват или да не се развиват. Не бива винаги да разчепкваш, а да бъдеш спокоен, храбър.
Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозяващо.
Франсоаз Саган, "Усмивка почти"
Симпатична книжка, беше ми много приятно да я прочета.
И за край малко Пруст :)
Голяма рядкост е едно щастие да кацне тъкмо върху желанието, което го е призовало.
Допадаха ми непознати къщи, бани с настилка в черно и бяло, големи прозорци и повелителни младежи.
Здравият разум се състои в това да оставиш нещата да се развиват или да не се развиват. Не бива винаги да разчепкваш, а да бъдеш спокоен, храбър.
Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозяващо.
Франсоаз Саган, "Усмивка почти"
Симпатична книжка, беше ми много приятно да я прочета.
И за край малко Пруст :)
Голяма рядкост е едно щастие да кацне тъкмо върху желанието, което го е призовало.
неделя, 15 ноември 2009 г.
Stop
.crying.
.lying.
.falling for people so fast.
.believing [they] will be different.
.having it effect you so much.
.having words or actions mean the world to you.
.letting people control your life.
.doing what other people want.
.caring too much.
.caring too little.
.wanting to be someone else.
.disregarding what you can do .
.bringing yourself down.
.daydreaming about things that aren’t true.
.believing that nothing will go right.
.believing in fairy tales.
.thinking about the past.
.memories from taking over your life.
.being nervous.
.not being true to yourself.
.worrying about things you cant change.
.being overly emotional.
.holding grudges.
.being so picky.
.being sad.
.feeling sorry for yourself.
.being shy/quiet.
.complaining.
.being jealous.
.wanting attention every once in awhile.
.avoiding people && situations.
.being a loner.
.hating yourself.
.hurting yourself.
.letting people misuse you, hurt you, bring you down, steal your heart♥.
.THINKING.
.crying.
.lying.
.falling for people so fast.
.believing [they] will be different.
.having it effect you so much.
.having words or actions mean the world to you.
.letting people control your life.
.doing what other people want.
.caring too much.
.caring too little.
.wanting to be someone else.
.disregarding what you can do .
.bringing yourself down.
.daydreaming about things that aren’t true.
.believing that nothing will go right.
.believing in fairy tales.
.thinking about the past.
.memories from taking over your life.
.being nervous.
.not being true to yourself.
.worrying about things you cant change.
.being overly emotional.
.holding grudges.
.being so picky.
.being sad.
.feeling sorry for yourself.
.being shy/quiet.
.complaining.
.being jealous.
.wanting attention every once in awhile.
.avoiding people && situations.
.being a loner.
.hating yourself.
.hurting yourself.
.letting people misuse you, hurt you, bring you down, steal your heart♥.
.THINKING.
сряда, 11 ноември 2009 г.
вторник, 10 ноември 2009 г.
Pardonne mes lèvres. Elles trouvent la joie dans les endrois les plus inhabituels.
а може и:
Beatus vir qui suffert temptationem.
Един от двама е достатъчен, за да се случи влюбване.
Снощи сънувах, че съм в Рим и развеждам приятели с автобус. Беше безумно красиво. Започнах деня в прекрасно настроение и го завършвам с желание да се разтворя в чаша мента със спрайт. Ще се напия много на купона на Тошо. И не, Нийче, нищо няма да ти кажа, scusi.
а може и:
Beatus vir qui suffert temptationem.
Един от двама е достатъчен, за да се случи влюбване.
Снощи сънувах, че съм в Рим и развеждам приятели с автобус. Беше безумно красиво. Започнах деня в прекрасно настроение и го завършвам с желание да се разтворя в чаша мента със спрайт. Ще се напия много на купона на Тошо. И не, Нийче, нищо няма да ти кажа, scusi.
неделя, 1 ноември 2009 г.
Супер е яко да си намериш някого, с когото сте на една вълна и си мрънкате взаимно. Тя на тебе, ти на нея и двете се изслушвате, и си съчувствате, защото имате един и същ проблем. Най-трогателно е, когато започнем да си даваме съвети една на друга, ама нито едната не ги спазва, особено собствените си. Ама човек да ни има проблемите на нас, от скука сами си ги намираме. Чудя се дали хората са прави, когато казват, че жените сами си търсят проблеми? Защото ние определено сме от този тип. Скучаем, скучаем, намерим си проблем и почваме да се оплакваме на какъв хал сме. Непоправими просто. Ама ни е кеф. :Р
сряда, 28 октомври 2009 г.
неделя, 25 октомври 2009 г.
събота, 24 октомври 2009 г.
Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се.
Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се...
от всички ограничения.
Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се...
от всички ограничения.
неделя, 11 октомври 2009 г.
Big furry monster
На Ифф
Лилави стени – тъмно лилави. Хората ги потискат, мен ме вдъхновяват. Налепени са целите със снимки, текстове, статии, рисунки. Пълен ужас за подредената счетоводителска душица на съквартирантката ми. Която липсва между другото – Бог да благослови съставителя на програмата й. Освободи ме от присъствието й в единствения ми свободен ден.
Късен есенен следобед. Колко ги обичам само. Обожавам да лежа в леглото си и да гледам през прозореца как притъмнява. Или да гледам тавана си – за разлика от таваните на повечето хора – моят е цветен и изписан. И ме вдъхновява. Късните следобеди също. Както и разговорите с подходящите хора.
Почукване на вратата. Отварям и виждам срещу себе си едно момче от курса по творческо писане. Неподходящ човек. Стои и ме гледа, и е леко изнервен. Аз мълча и той мълчи. Още малко и ще му затворя вратата под носа.
- Може ли да вляза?
- Влизай. – оглежда се скришно, докато затварям вратата след него. Подпира се внимателно на зеления стол. Всички се подпират внимателно и никой никога не сяда на него. А си има прекрасна цикламена възлавничка. Сама съм я шила. Виктор стои и ме гледа, и нищо не казва.
- Аз...
- Седни на стола!
- Моля?!
- Седни на стола преди да продължиш! И не махай възглавничката, тя е за сядане. Добре, кажи сега защо си тук.
- Дойдох да те питам... откъде... се вдъхновяваш, за да пишеш онези неща, които четеш на курса. – Виктор леко се поклащаше на стола, потъркваше ръцете си и погледът му шареше постоянно. Но никога не се спираше на мен. - Страхотни са, разбираш ли? Най-искрено ти се възхищавам и ти завиждам. Ясно е, че си супер талантлива, обаче не може да измисляш тези неща. Разбираш ли, тези сюжети, тези сценарии – те са нечовешки. Не е възможно това да го има в главата ти! – гледаше ме с някакъв изгарящ поглед. Искаше нещо от мен. Искаше истината. Винаги го бях смятала за чудак – пишеше добре, но имаше нещо откачено в него, нещо, което привличаше момичетата. На мен не ми действаше особено. Въпреки че тази чудатост си струваше да се опише.
- Това ли дойде да ми кажеш? Че съм откачена?
- Да! Ъъъ... не! Т.е. ти пишеш „странно”, но страхотно странно, разбираш ли – настръхвам, когато те слушам да четеш. И дойдох, за да ми кажеш откъде черпиш вдъхновение. Трябва да ми кажеш, за да се убедя, че това не е в главата ти, разбираш ли? – беше се увлякъл в обяснението си и размахваше ръце без да спира. Сякаш думите не му достигаха да обясни това, което иска да ми каже.
Повдигнах вежда – не ми беше в стила – но Виктор ме шокира.
- И какво, ако е в главата ми? Какво, ако сама измислям всичко? А? Луда ли ще ме наречеш?
- Е, не... – замисли се за момент, този път аз го бях объркала - но тези идеи не може да са в главата ти. Виждал съм и снимките ти. И те са такива – толкова, толкова различни и затова – тези идеи не може да са твои.
- Защо?
- Защото ... това ще означава, че или си луда, или си гений.
- Ти си лудият, не аз.- вече започваше да ме ядосва. Бе се заинатил и изглеждаше решен да открие истината. Какво пък, нямах нерви да се разправям с него. - Добре, ще ти призная – идеите не са мои.
- Знаех си! Какво те вдъхновява?
- Голямото космато чудовище в гардероба ми.
Виктор ме зяпна, после зяпна градероба и отново зяпна мен. Изглеждаше безумно разочарован. Чак ми стана жал за него.
- Сериозно, не се майтапя. Отвори гардероба и ще го видиш. Голям и оранжев. Много кофти цвят, хич не ми отива на стаята.
Виктор се приближи до гардероба, хвана дръжката му и застина. След няколко мига я пусна, погледна ме с неприязън и преди да излезе, измърмори:
- Ти си луда!
Свих рамене и заключих след него. След това отворих гардероба и със Стефан отново се разположихме на леглото. Беше голям, оранжев и космат:
- Кажи ми сега, какво става по-нататък в историята.
- Първо си искам бисквитите ...
Лилави стени – тъмно лилави. Хората ги потискат, мен ме вдъхновяват. Налепени са целите със снимки, текстове, статии, рисунки. Пълен ужас за подредената счетоводителска душица на съквартирантката ми. Която липсва между другото – Бог да благослови съставителя на програмата й. Освободи ме от присъствието й в единствения ми свободен ден.
Късен есенен следобед. Колко ги обичам само. Обожавам да лежа в леглото си и да гледам през прозореца как притъмнява. Или да гледам тавана си – за разлика от таваните на повечето хора – моят е цветен и изписан. И ме вдъхновява. Късните следобеди също. Както и разговорите с подходящите хора.
Почукване на вратата. Отварям и виждам срещу себе си едно момче от курса по творческо писане. Неподходящ човек. Стои и ме гледа, и е леко изнервен. Аз мълча и той мълчи. Още малко и ще му затворя вратата под носа.
- Може ли да вляза?
- Влизай. – оглежда се скришно, докато затварям вратата след него. Подпира се внимателно на зеления стол. Всички се подпират внимателно и никой никога не сяда на него. А си има прекрасна цикламена възлавничка. Сама съм я шила. Виктор стои и ме гледа, и нищо не казва.
- Аз...
- Седни на стола!
- Моля?!
- Седни на стола преди да продължиш! И не махай възглавничката, тя е за сядане. Добре, кажи сега защо си тук.
- Дойдох да те питам... откъде... се вдъхновяваш, за да пишеш онези неща, които четеш на курса. – Виктор леко се поклащаше на стола, потъркваше ръцете си и погледът му шареше постоянно. Но никога не се спираше на мен. - Страхотни са, разбираш ли? Най-искрено ти се възхищавам и ти завиждам. Ясно е, че си супер талантлива, обаче не може да измисляш тези неща. Разбираш ли, тези сюжети, тези сценарии – те са нечовешки. Не е възможно това да го има в главата ти! – гледаше ме с някакъв изгарящ поглед. Искаше нещо от мен. Искаше истината. Винаги го бях смятала за чудак – пишеше добре, но имаше нещо откачено в него, нещо, което привличаше момичетата. На мен не ми действаше особено. Въпреки че тази чудатост си струваше да се опише.
- Това ли дойде да ми кажеш? Че съм откачена?
- Да! Ъъъ... не! Т.е. ти пишеш „странно”, но страхотно странно, разбираш ли – настръхвам, когато те слушам да четеш. И дойдох, за да ми кажеш откъде черпиш вдъхновение. Трябва да ми кажеш, за да се убедя, че това не е в главата ти, разбираш ли? – беше се увлякъл в обяснението си и размахваше ръце без да спира. Сякаш думите не му достигаха да обясни това, което иска да ми каже.
Повдигнах вежда – не ми беше в стила – но Виктор ме шокира.
- И какво, ако е в главата ми? Какво, ако сама измислям всичко? А? Луда ли ще ме наречеш?
- Е, не... – замисли се за момент, този път аз го бях объркала - но тези идеи не може да са в главата ти. Виждал съм и снимките ти. И те са такива – толкова, толкова различни и затова – тези идеи не може да са твои.
- Защо?
- Защото ... това ще означава, че или си луда, или си гений.
- Ти си лудият, не аз.- вече започваше да ме ядосва. Бе се заинатил и изглеждаше решен да открие истината. Какво пък, нямах нерви да се разправям с него. - Добре, ще ти призная – идеите не са мои.
- Знаех си! Какво те вдъхновява?
- Голямото космато чудовище в гардероба ми.
Виктор ме зяпна, после зяпна градероба и отново зяпна мен. Изглеждаше безумно разочарован. Чак ми стана жал за него.
- Сериозно, не се майтапя. Отвори гардероба и ще го видиш. Голям и оранжев. Много кофти цвят, хич не ми отива на стаята.
Виктор се приближи до гардероба, хвана дръжката му и застина. След няколко мига я пусна, погледна ме с неприязън и преди да излезе, измърмори:
- Ти си луда!
Свих рамене и заключих след него. След това отворих гардероба и със Стефан отново се разположихме на леглото. Беше голям, оранжев и космат:
- Кажи ми сега, какво става по-нататък в историята.
- Първо си искам бисквитите ...
събота, 26 септември 2009 г.
Диалози с Писателката IX
Влязох предпазливо в дома на Писателката. Бяха ме предупредили, че моментът не е подходящ за посещения, но изпитвах толкова силно желание да я видя, че нищо не можеше да ме спре. Какво пък, ако я заварех с любовника ù, просто щеше да ме изпъди.
Но това, което заварих, беше абсолютно неочаквано. Писателката стоеше с гръб към мен, наведена срещу едно огледало и тихо му говореше. Огледалото на Нарцис – бе ù го подарил един влюбен моряк, докато била на пътешествие с баща си. Била на шестнадесет. Обикновено го държеше върху любимия си скрин в спалнята, покрито с кадифена покривка. Не беше голямо, може би колкото половин табла за игра. Имаше дървена рамка, резбована с горски нимфи и боядисана в златно. Беше много красиво огледало, но не това бе впечатляващото в него. Бях един от малцината, комуто Писателката бе разкрила истинската му способност – а именно – да говориш с отражението си. Всъщност точно по този начин Нарцис се бе влюбил в себе си – благодарение на огледалото, а не на езерото. Знаех, че Писателката го ползва изключително рядко и не бях сигурен дали да поздравя, да остана, или просто да си тръгна незабелязано.
Реших да остана, Писателката с нищо не бе показала, че е забелязала присъствието ми. Говореше съвсем тихо с огледалото и от време на време се разсмиваше. Излъчваше такова спокойствие, че дори присъствието ù бе достатъчно, за да подчини хаоса в душата ми.
Разговорът между Писателката и отражението ù продължи още час. Аз лежах на почти моето канапе и галех лениво котката, която отново се бе излегнала на гърдите ми. Накрая на разговора една ръка се протегна от огледалото, погали Писателката по лицето и уви около пръстите си един кичур от прекрасната ù разпиляна коса. Писателката се смути и ръката се стопи във въздуха. След това огледалото бе покрито с кадифена покривка. Доколкото знаех, Писателката не бе позволила на никого да го използва.
Тя се обърна към мен и като подпря брадичка на ръцете си, попита:
- И за какво си дошъл днес?
- Ами, днес е последният ден на лятото иии знаеш... – знаеше, разбира се, и изобщо не беше нужно да ù казвам как се чувствам днес. Беше ми непоносима мисълта, че лятото си отива. Веднъж и завинаги. Разбира се, знаех, че ще дойде друго. Но то ще бъде именно друго, а не същото. А това щеше да си остане в спомените завинаги. И това ме натъжаваше ужасно. Но тази година беше различно. Тази година имаше нещо специално.
- Знаеш ли, ще ти направя горещ шоколад, нищо, че не му е сезона. – излезе от стаята и котката тръгна веднага подире ù. Останах сам в стаята с огледалото. Вътрешната битка, уви, беше срамно кратка. Огледах се като крадец и боязливо повдигнах единия крайчец на покривката.
Отсреща, за мое най-голямо разочарование, ме гледаше игривата ми сянка. Начумерих се. Писателката явно ме бе подвела. А сянката ми дъхна на огледалото и когато то се изпоти, тя написа с пръст:
“Тя е златната нишка, която ще свърже твоето лято с твоята есен.”
Когато Писателката се върна с две чаши димящ горещ шоколад, вместо благодарност, ù заявих, че ме очаква наа.й-прекрасната ми есен.
Но това, което заварих, беше абсолютно неочаквано. Писателката стоеше с гръб към мен, наведена срещу едно огледало и тихо му говореше. Огледалото на Нарцис – бе ù го подарил един влюбен моряк, докато била на пътешествие с баща си. Била на шестнадесет. Обикновено го държеше върху любимия си скрин в спалнята, покрито с кадифена покривка. Не беше голямо, може би колкото половин табла за игра. Имаше дървена рамка, резбована с горски нимфи и боядисана в златно. Беше много красиво огледало, но не това бе впечатляващото в него. Бях един от малцината, комуто Писателката бе разкрила истинската му способност – а именно – да говориш с отражението си. Всъщност точно по този начин Нарцис се бе влюбил в себе си – благодарение на огледалото, а не на езерото. Знаех, че Писателката го ползва изключително рядко и не бях сигурен дали да поздравя, да остана, или просто да си тръгна незабелязано.
Реших да остана, Писателката с нищо не бе показала, че е забелязала присъствието ми. Говореше съвсем тихо с огледалото и от време на време се разсмиваше. Излъчваше такова спокойствие, че дори присъствието ù бе достатъчно, за да подчини хаоса в душата ми.
Разговорът между Писателката и отражението ù продължи още час. Аз лежах на почти моето канапе и галех лениво котката, която отново се бе излегнала на гърдите ми. Накрая на разговора една ръка се протегна от огледалото, погали Писателката по лицето и уви около пръстите си един кичур от прекрасната ù разпиляна коса. Писателката се смути и ръката се стопи във въздуха. След това огледалото бе покрито с кадифена покривка. Доколкото знаех, Писателката не бе позволила на никого да го използва.
Тя се обърна към мен и като подпря брадичка на ръцете си, попита:
- И за какво си дошъл днес?
- Ами, днес е последният ден на лятото иии знаеш... – знаеше, разбира се, и изобщо не беше нужно да ù казвам как се чувствам днес. Беше ми непоносима мисълта, че лятото си отива. Веднъж и завинаги. Разбира се, знаех, че ще дойде друго. Но то ще бъде именно друго, а не същото. А това щеше да си остане в спомените завинаги. И това ме натъжаваше ужасно. Но тази година беше различно. Тази година имаше нещо специално.
- Знаеш ли, ще ти направя горещ шоколад, нищо, че не му е сезона. – излезе от стаята и котката тръгна веднага подире ù. Останах сам в стаята с огледалото. Вътрешната битка, уви, беше срамно кратка. Огледах се като крадец и боязливо повдигнах единия крайчец на покривката.
Отсреща, за мое най-голямо разочарование, ме гледаше игривата ми сянка. Начумерих се. Писателката явно ме бе подвела. А сянката ми дъхна на огледалото и когато то се изпоти, тя написа с пръст:
“Тя е златната нишка, която ще свърже твоето лято с твоята есен.”
Когато Писателката се върна с две чаши димящ горещ шоколад, вместо благодарност, ù заявих, че ме очаква наа.й-прекрасната ми есен.
вторник, 22 септември 2009 г.
Разговор между 45-год и 78 год мъж :
- Ох, заболяха ме ръцете, докато ги пренеса тези одеала!
- Ааа, да и мен така ме болят, след като прекопая градината.
Познайте кой коя реплика казва.
Неизвестен източник: Оф, сега ще трябва да си купя синя зимна блуза, за да си нося с нея гривната, която ще си направя с тези сини синци...
Тези два дни бяха мързеливи, пълни с недоспиване, преяждане, разходки и италиански. Дано околните са ги прекарали по-ползотворно.
Ний, дано си доволна - възраждам се.
- Ох, заболяха ме ръцете, докато ги пренеса тези одеала!
- Ааа, да и мен така ме болят, след като прекопая градината.
Познайте кой коя реплика казва.
Неизвестен източник: Оф, сега ще трябва да си купя синя зимна блуза, за да си нося с нея гривната, която ще си направя с тези сини синци...
Тези два дни бяха мързеливи, пълни с недоспиване, преяждане, разходки и италиански. Дано околните са ги прекарали по-ползотворно.
Ний, дано си доволна - възраждам се.
събота, 12 септември 2009 г.
Топография на белезите
Започваш от стъпалата. Докосваш я нежно, боязливо дори. Все още не можеш да повярваш, че тя ти се е отдала. И виждаш първия белег – отгоре на стъпалото, точно преди пръстите, голям колкото монета. Изгорено. Нежна розова кожа, личи си, че е стар, но въпреки това те е страх да го докоснеш.
- От ютия е. Падна ми на крака като малка. – целуваш го. Кожата е дори по-нежна, отколкото изглежда.
Продължаваш нагоре – на глезена на другия крак – светла резка, едва забележима – спомен от неудобни обувки.
Колената – о, те са целите в белези. Но толкова стари, че вече са се слели с кожата и са почти невидими за окото. Усещаш ги само на допир. Малкото над лявото коляно – друг белег – от счупено стъкло.
Още по-нагоре – от вътрешната страна на бедрото – дебела резка – порязано на ръждясала ламарина, докато прескачала ограда, за да избяга с откраднатите ябълки. Личат си дори трите шева – и той е гладък и изпъкнал.
Всъщност цялата й кожа е такава – влудяващо гладка и нежна и мирише на портокали. Ах.
Ниско под кръста – спомен от апандисита. По-малък е от белега от ламарината. И по-хубав. Целуваш и него. А тя сладостно се извива в ръцете ти и мърка.
Обръщаш я по корем – там, където другите момичета имат татуировка, тя има стар белег с неправилна форма – паднала от люлката и тя я ударила.
Нагоре по гръбнака – веднъж се ожулила на скала, докато ходила на поход.
На плешката – отново изгорено. Но малко, съвсем малко. Явно обича да си играе с огъня ...
Обръщаш я отново по гръб. Ръцете ти не спират да я докосват.
До пъпа – съвсем малка вдлъбнатина – спомен от шарката.
Между гърдите – съвсем мъничък и по-нов – изгорена с лазер бенка. Хм, въздишаш – бенката би стояла ужасно секси. Целуваш и него.
Лактите – и те като колената.
По пръстите й – две порязвания – неизбежни и един на дланта – кофти възпаление.
Нагоре, нагоре – светлорозов почти незабележим – до ямката. Рожден белег.
На брадичката – съвсем избледнял – паднала по стълби, докато работела като сервитьорка.
На носа – досами окото – друг спомен от шарката.
Отстрани другото й око – стои като трапчинка. Адски сладко – отново от падане по стълби.
Дали пропусна някой? Май всичките ги забеляза. Или всъщност ...
- От ютия е. Падна ми на крака като малка. – целуваш го. Кожата е дори по-нежна, отколкото изглежда.
Продължаваш нагоре – на глезена на другия крак – светла резка, едва забележима – спомен от неудобни обувки.
Колената – о, те са целите в белези. Но толкова стари, че вече са се слели с кожата и са почти невидими за окото. Усещаш ги само на допир. Малкото над лявото коляно – друг белег – от счупено стъкло.
Още по-нагоре – от вътрешната страна на бедрото – дебела резка – порязано на ръждясала ламарина, докато прескачала ограда, за да избяга с откраднатите ябълки. Личат си дори трите шева – и той е гладък и изпъкнал.
Всъщност цялата й кожа е такава – влудяващо гладка и нежна и мирише на портокали. Ах.
Ниско под кръста – спомен от апандисита. По-малък е от белега от ламарината. И по-хубав. Целуваш и него. А тя сладостно се извива в ръцете ти и мърка.
Обръщаш я по корем – там, където другите момичета имат татуировка, тя има стар белег с неправилна форма – паднала от люлката и тя я ударила.
Нагоре по гръбнака – веднъж се ожулила на скала, докато ходила на поход.
На плешката – отново изгорено. Но малко, съвсем малко. Явно обича да си играе с огъня ...
Обръщаш я отново по гръб. Ръцете ти не спират да я докосват.
До пъпа – съвсем малка вдлъбнатина – спомен от шарката.
Между гърдите – съвсем мъничък и по-нов – изгорена с лазер бенка. Хм, въздишаш – бенката би стояла ужасно секси. Целуваш и него.
Лактите – и те като колената.
По пръстите й – две порязвания – неизбежни и един на дланта – кофти възпаление.
Нагоре, нагоре – светлорозов почти незабележим – до ямката. Рожден белег.
На брадичката – съвсем избледнял – паднала по стълби, докато работела като сервитьорка.
На носа – досами окото – друг спомен от шарката.
Отстрани другото й око – стои като трапчинка. Адски сладко – отново от падане по стълби.
Дали пропусна някой? Май всичките ги забеляза. Или всъщност ...
петък, 26 юни 2009 г.
понеделник, 22 юни 2009 г.
* * *
Чудя се дали осъзнаваш колко те обичам... в моменти като този, когато бягам до магазина по плажната си рокля и с две празни бутилки от бира, само защото си се оплакал колко ти се пие. И аз, суетната, отивам веднага, без дори да се погледна в огледалото, без дори да измия пясъка от краката си. А ти си там, в сърцето ми, като залепнала мидичка на рамото ми.
Чудя се дали осъзнавам колко те обичам... в моменти като този, в който съм изорала бразда пред печката от нерви дали ще се получат любимите ти сладки, които за последно си ял в детството си на село, при баба. Аз, която се бях зарекла, че сладкиш на мъж няма да направя. Виж – мусака, сърми, пилешко с гъби и (почти) сметанов сос, гювече... само кажи, но сладкиш?! Никога! А ти си там, в сърцето ми, като загорялата чорба от ореховки, която ти стъкмих, защото пропуснах да сложа брашно.
Чудя се дали осъзнаваш колко ме обичаш... в моменти като този, когато ходиш до аптеката посред нощ, за да ми купиш хапчета за гърло. Нищо, че на следващия ден си на работа и имаш важно съвещание, а аз съм ти се цупила цял ден и не съм ти говорила. И ти ставаш и отиваш, без дори да съм започнала да се моля, отиваш без дори да си вземеш връхна дреха. А аз съм там, в сърцето ти, като болката от растящ мъдрец.
Чудя се дали осъзнавам колко ме обичаш... в моменти като този, когато стържеш с вилица моята прегоряла чорба от ореховки и я ядеш, сякаш е най-вкусното нещо на света. А аз съм я опитала вече и знам, че е ужасна, но ти... Ти, който връщаш баклавата в сладкарницата, ако има и една мъничка черупчица, ти не ми даваш да я изхвърля. И изяждаш всичко, до последната загоряла трохичка. А аз съм там, в сърцето ти, като заседнало остатъче от орех между зъбите.
Чудя се дали осъзнаваме колко се обичаме... в моменти като този, когато си говорим без думи, когато ти споделям мислите си, а ти се смееш без глас, когато се гледаме часове без да се докосваме, когато се скарваме и сдобряваме, когато си правим напук или се изненадваме, когато се крием от света и когато крием света в себе си, когато се любим...
Чудя се дали осъзнавам колко те обичам... в моменти като този, в който съм изорала бразда пред печката от нерви дали ще се получат любимите ти сладки, които за последно си ял в детството си на село, при баба. Аз, която се бях зарекла, че сладкиш на мъж няма да направя. Виж – мусака, сърми, пилешко с гъби и (почти) сметанов сос, гювече... само кажи, но сладкиш?! Никога! А ти си там, в сърцето ми, като загорялата чорба от ореховки, която ти стъкмих, защото пропуснах да сложа брашно.
Чудя се дали осъзнаваш колко ме обичаш... в моменти като този, когато ходиш до аптеката посред нощ, за да ми купиш хапчета за гърло. Нищо, че на следващия ден си на работа и имаш важно съвещание, а аз съм ти се цупила цял ден и не съм ти говорила. И ти ставаш и отиваш, без дори да съм започнала да се моля, отиваш без дори да си вземеш връхна дреха. А аз съм там, в сърцето ти, като болката от растящ мъдрец.
Чудя се дали осъзнавам колко ме обичаш... в моменти като този, когато стържеш с вилица моята прегоряла чорба от ореховки и я ядеш, сякаш е най-вкусното нещо на света. А аз съм я опитала вече и знам, че е ужасна, но ти... Ти, който връщаш баклавата в сладкарницата, ако има и една мъничка черупчица, ти не ми даваш да я изхвърля. И изяждаш всичко, до последната загоряла трохичка. А аз съм там, в сърцето ти, като заседнало остатъче от орех между зъбите.
Чудя се дали осъзнаваме колко се обичаме... в моменти като този, когато си говорим без думи, когато ти споделям мислите си, а ти се смееш без глас, когато се гледаме часове без да се докосваме, когато се скарваме и сдобряваме, когато си правим напук или се изненадваме, когато се крием от света и когато крием света в себе си, когато се любим...
събота, 13 юни 2009 г.
Честит рожден ден на мен
Всичко беше прекрасно. Абсолютно всичко - още от сутринта.
~ Гиги, която пристигна и ме събуди с целувка;
~ Бележките, които момичетата ми бяха разлепили из цялата къща, особено "КИНЕСКОП"-а;
~ Разходката и посрещането на Ася;
~ Великият ми подарък от момичетата и огромната чиния с принцеси;
~ Бъркотията в квартирата, породена от шест момичета и "ааа, ама ние утре си се прибираме във Варна";
~ Смс-ите и съобщенията по фейсбук и скайп,и форуми за рождения ден;
~ Фактът, че измислих как да си нося белия сутиен без да се вижда;
~ Времето - не беше ужасно топло, а прохладно;
~ Лицето ми,което беше послушно и обривът, който беше намалял значително;
~ "Бар на края на Вселената" и гостите, и коктейлите, и сандвичите;
~ "Ликьор" и свободната маса, и супер готината музика, и атмосферата;
~ Милена;
~ Георги и "абсолютно абсурдно е колко ми е хубаво" - "пич, хич не е абсурдно, радвай се!" {{{}}};
~ Георги и половинчасовият разговор в пет сутринта;
~ Фотоапаратът на Неди!;
~ Закуската в пет сутринта с принцеси (отново!) и изгубеният ми глас;
~ Всичките "Аниииии, супер хубаво беше!";
~ Моето "Това е най-хубавият ми рожден ден изобщо!";
~ Всичките прегръдки и целувки, които получих;
~ Подаръците!!!
~ Гиги, която пристигна и ме събуди с целувка;
~ Бележките, които момичетата ми бяха разлепили из цялата къща, особено "КИНЕСКОП"-а;
~ Разходката и посрещането на Ася;
~ Великият ми подарък от момичетата и огромната чиния с принцеси;
~ Бъркотията в квартирата, породена от шест момичета и "ааа, ама ние утре си се прибираме във Варна";
~ Смс-ите и съобщенията по фейсбук и скайп,и форуми за рождения ден;
~ Фактът, че измислих как да си нося белия сутиен без да се вижда;
~ Времето - не беше ужасно топло, а прохладно;
~ Лицето ми,което беше послушно и обривът, който беше намалял значително;
~ "Бар на края на Вселената" и гостите, и коктейлите, и сандвичите;
~ "Ликьор" и свободната маса, и супер готината музика, и атмосферата;
~ Милена;
~ Георги и "абсолютно абсурдно е колко ми е хубаво" - "пич, хич не е абсурдно, радвай се!" {{{}}};
~ Георги и половинчасовият разговор в пет сутринта;
~ Фотоапаратът на Неди!;
~ Закуската в пет сутринта с принцеси (отново!) и изгубеният ми глас;
~ Всичките "Аниииии, супер хубаво беше!";
~ Моето "Това е най-хубавият ми рожден ден изобщо!";
~ Всичките прегръдки и целувки, които получих;
~ Подаръците!!!
вторник, 9 юни 2009 г.
Окей, заканата не беше изпълнена, но поне проявих достатъчно разум, за да го изтрия от скайп и да не правим повече простотии. Мир да има на душата.
Пловдив е прекрасен по това време на година и по тези часове на денонощието. А свършилите сесия и работа в едно са нещо прекрасно. Тооооолкова е хубаво да нямаш никакви задължения и единственото, което те очаква да е суперско рожден-ден-ско парти ^^ и след това вкъщи.
Животът е прекрасен.
Пловдив е прекрасен по това време на година и по тези часове на денонощието. А свършилите сесия и работа в едно са нещо прекрасно. Тооооолкова е хубаво да нямаш никакви задължения и единственото, което те очаква да е суперско рожден-ден-ско парти ^^ и след това вкъщи.
Животът е прекрасен.
петък, 5 юни 2009 г.
Слушай сега, моето момче, два пъти един и същи номер няма да мине. Ходи да си играеш игричките с някого другиго.
Ей, това трябваше да бъде написано и изпратено в Скайп, но като нямам смелост, го пиша тук. Все пак - заканата си остава. А миналото въобще,въобще не трябва да се опитва да се изживее наново.
Ей, това трябваше да бъде написано и изпратено в Скайп, но като нямам смелост, го пиша тук. Все пак - заканата си остава. А миналото въобще,въобще не трябва да се опитва да се изживее наново.
сряда, 3 юни 2009 г.
понеделник, 1 юни 2009 г.
Впечатления
"Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е разкошен, разкошно разкошен. Просто когато излязох от киното, ме беше обзело едно настроение на абсолютна задоволеност. Филмът си струва, не само защото е български, а защото е зверски добър. Един от хай-хубавите и стойностни филми, които съм гледала изобщо. Актьорите са страхотни, сценарият е оригинален, въпреки че пак става въпрос за имигранти, няма досадна любовна история, поуката не ти се натрапва, а е оставена за всеки сам да я открие, изобщо отвсякъде всичко е пипнато. Затова потърси го и го изгледай. Потърси и едноименната книга на Илия Троянов, по която е направен филмът.
В крайна сметка за пръв път в живота ми публиката ръкопляскаше на филм. Два пъти.
"Стъклената река" на Емил Андреев също е една много добра българска книга. Сюжетът е мистериозен, върти се около каменните изображения по стените на една българска църква, които са смятани за творение на богомилите. Много увличаща история,нямаше изстъпления, не беше досадно, действието се развиваше плавно, обратите - поне за мен - не бяха предвидими. Персонажите бяха много оригинални - млада французойка, която идва да изследва изображенията; художничка, която е бивша проститутка, а в момента реставрира стенописите в църквата; нейният "мастър" и преподавател в университета, а и любовник ( 3 в 1, знаете продължението...); и малко странният бохем-писател, който го огряха всичките мацки.Краят също ми хареса, въпреки че беше малко прозаичен, но пък доста реалистичен.
Неслучайно книгата е спечелила награда за "Книга на годината" през 2005, а също така и наградата на читателите за "Книга на годината".
В крайна сметка за пръв път в живота ми публиката ръкопляскаше на филм. Два пъти.
"Стъклената река" на Емил Андреев също е една много добра българска книга. Сюжетът е мистериозен, върти се около каменните изображения по стените на една българска църква, които са смятани за творение на богомилите. Много увличаща история,нямаше изстъпления, не беше досадно, действието се развиваше плавно, обратите - поне за мен - не бяха предвидими. Персонажите бяха много оригинални - млада французойка, която идва да изследва изображенията; художничка, която е бивша проститутка, а в момента реставрира стенописите в църквата; нейният "мастър" и преподавател в университета, а и любовник ( 3 в 1, знаете продължението...); и малко странният бохем-писател, който го огряха всичките мацки.Краят също ми хареса, въпреки че беше малко прозаичен, но пък доста реалистичен.
Неслучайно книгата е спечелила награда за "Книга на годината" през 2005, а също така и наградата на читателите за "Книга на годината".
сряда, 27 май 2009 г.
Списъци по Сей Шонагон
Усещане за горещина
Предпочитам да ми е по-скоро топло, отколкото студено. Но горещината е малко досадна. Късно вечер, когато хладината на чаршафа е изчезнала и не можеш да заспиш. Или когато си хванал лека настинка, а от горещината ти става по-зле. Неприятно е да облечеш красива блуза и да се изпотиш. А когато слънцето нагрее главата ти толкова много, че да пари, когато някой погали косата ти е непоносимо. Едно от малкото приятни неща, които свързвам с усещането за горещина, е тази, която изпитвам, когато любовникът ми шепти нежни думи.
Неща, които звучат особено
Салам с мед, примерно. Раздяла заради прекомерна обич. Стъклена река. Омразна любов. Любовна омраза. Вдъхновено разочарование. Удавяне в чаша с вода. Sleeping with ghosts. Лъжлива реалност или поетична проза. Цветен буркан и колие от капачки. Безкрайна история. Несекващо вдъхновение. Латински и френски.
Срамни неща
Срам, срам, срам. Това общество е толкова обременено от срама, че пропуска да изживее половината си живот. Срамно е да поканиш някого на среща, да заговориш непознат, да се държиш нахакано. Срамно е да си поискаш допълнително, да се спънеш и паднеш, да си първият, станал да танцува на скучно парти. Срамно е да си признаеш, че те боли или да заплачеш на улицата. Срамно е да покажеш слабост, да признаеш, че те е страх, да отхвърлиш предизвикателство.
Досадно е – срамът да ръководи живота ти и да ти пречи да го изживееш пълноценно.
Неща, на които не им се вижда края
Скучна лекция. Семейна свада. Досадно парти. Домакинска работа. Протяжен филм. Балет. Да чакаш на спирката 94. Мръсотията, простотията и пошлостта. Прекопаване на градината. Любовна мъка. Болката при счупване. Депресията.
или
Кафе с приятелки. 2 кг кутия със сладолед. Среща с любимия. Пътуване в Италия. Разговор по телефона. Боричкане с по-малкия ти брат. Целувка. Гушкане. Лято. Рожден ден. Радост. Сполучливи комплименти. Излежаване на топло в дъждовен следобед.
Предпочитам да ми е по-скоро топло, отколкото студено. Но горещината е малко досадна. Късно вечер, когато хладината на чаршафа е изчезнала и не можеш да заспиш. Или когато си хванал лека настинка, а от горещината ти става по-зле. Неприятно е да облечеш красива блуза и да се изпотиш. А когато слънцето нагрее главата ти толкова много, че да пари, когато някой погали косата ти е непоносимо. Едно от малкото приятни неща, които свързвам с усещането за горещина, е тази, която изпитвам, когато любовникът ми шепти нежни думи.
Неща, които звучат особено
Салам с мед, примерно. Раздяла заради прекомерна обич. Стъклена река. Омразна любов. Любовна омраза. Вдъхновено разочарование. Удавяне в чаша с вода. Sleeping with ghosts. Лъжлива реалност или поетична проза. Цветен буркан и колие от капачки. Безкрайна история. Несекващо вдъхновение. Латински и френски.
Срамни неща
Срам, срам, срам. Това общество е толкова обременено от срама, че пропуска да изживее половината си живот. Срамно е да поканиш някого на среща, да заговориш непознат, да се държиш нахакано. Срамно е да си поискаш допълнително, да се спънеш и паднеш, да си първият, станал да танцува на скучно парти. Срамно е да си признаеш, че те боли или да заплачеш на улицата. Срамно е да покажеш слабост, да признаеш, че те е страх, да отхвърлиш предизвикателство.
Досадно е – срамът да ръководи живота ти и да ти пречи да го изживееш пълноценно.
Неща, на които не им се вижда края
Скучна лекция. Семейна свада. Досадно парти. Домакинска работа. Протяжен филм. Балет. Да чакаш на спирката 94. Мръсотията, простотията и пошлостта. Прекопаване на градината. Любовна мъка. Болката при счупване. Депресията.
или
Кафе с приятелки. 2 кг кутия със сладолед. Среща с любимия. Пътуване в Италия. Разговор по телефона. Боричкане с по-малкия ти брат. Целувка. Гушкане. Лято. Рожден ден. Радост. Сполучливи комплименти. Излежаване на топло в дъждовен следобед.
четвъртък, 21 май 2009 г.
Преглед
Гледах "Прогноза" преди два дни, защото си заслужава "да подкрепяме българското кино". Обаче този филм ме разочарова ужасно.
Теодора Духовника и Крешимир Микич, (когото аз упорито продължавам да наричам Крешна Митич), ми бръкнаха не знам къде с тяхната любовна история. Да им имам аз любовната история, биеха си шамари и се наричаха "курва/кучка" през пет минути, но пък как се обичаха! Как се обичаха всъщност? Незабележимо. Ако действително любовта се изразяваше в броя скандали, обиди и прецаквания - о,да, голяма любов беше. Да не говорим пък за единствената секс сцена във филма...
Лично моето мнение е, че ако ги нямаше тези двама уникални дразнители, филмът щеше да е прекрасен. Део, Блатечки, Вергов и Щерев бяха много готини и свежи. Майтапите за народностите им - българска, сръбска и македонска. Фактът, че говореха на съответните езици, любовта им към уиндсърфинга, русокосата принцеса, Джак Спароу и девойчето,което се държеше мъжки - ето това бяха готините неща на филма. Ако бяха разкарали тъпата любовна история и ги бяха оставили тези четиримата да се напушват, да карат уиндсърфинг и да се карат чии са българските царе, филмът щеше да е много много хубав. Щеше да е нещо свежо и различно от масата тъпотии, които излизат в момента. Защото честно - по ми беше кеф да ги гледам четиримата как се карат дали морковите или лукът се слагат първи в рибената чорба, отколкото да гледам Духовникова да примира от кеф, че Микич й е написал с камъни на земята "Forgive me".
Наскоро свърших и "Лъвовете на Ал-Расан" на Гай Гавриел Кай. Разкошна книга, чак ме е яд, че понеже я отнасят към жанр "фентъзи", много хора, които не си падат по подобен род книги, не биха я прочели. А книгата си заслужава петте лева, които бихте дали, за да си я купите втора употреба. И единственото "фентъзи" в нея, е че не съществуват описание земи. Иначе всичко си е абсолютно реално и отново - отношенията между героите, характерите им, развитието им, чувствата им... Обожавам Кай, безбожно добър е.
Теодора Духовника и Крешимир Микич, (когото аз упорито продължавам да наричам Крешна Митич), ми бръкнаха не знам къде с тяхната любовна история. Да им имам аз любовната история, биеха си шамари и се наричаха "курва/кучка" през пет минути, но пък как се обичаха! Как се обичаха всъщност? Незабележимо. Ако действително любовта се изразяваше в броя скандали, обиди и прецаквания - о,да, голяма любов беше. Да не говорим пък за единствената секс сцена във филма...
Лично моето мнение е, че ако ги нямаше тези двама уникални дразнители, филмът щеше да е прекрасен. Део, Блатечки, Вергов и Щерев бяха много готини и свежи. Майтапите за народностите им - българска, сръбска и македонска. Фактът, че говореха на съответните езици, любовта им към уиндсърфинга, русокосата принцеса, Джак Спароу и девойчето,което се държеше мъжки - ето това бяха готините неща на филма. Ако бяха разкарали тъпата любовна история и ги бяха оставили тези четиримата да се напушват, да карат уиндсърфинг и да се карат чии са българските царе, филмът щеше да е много много хубав. Щеше да е нещо свежо и различно от масата тъпотии, които излизат в момента. Защото честно - по ми беше кеф да ги гледам четиримата как се карат дали морковите или лукът се слагат първи в рибената чорба, отколкото да гледам Духовникова да примира от кеф, че Микич й е написал с камъни на земята "Forgive me".
Наскоро свърших и "Лъвовете на Ал-Расан" на Гай Гавриел Кай. Разкошна книга, чак ме е яд, че понеже я отнасят към жанр "фентъзи", много хора, които не си падат по подобен род книги, не биха я прочели. А книгата си заслужава петте лева, които бихте дали, за да си я купите втора употреба. И единственото "фентъзи" в нея, е че не съществуват описание земи. Иначе всичко си е абсолютно реално и отново - отношенията между героите, характерите им, развитието им, чувствата им... Обожавам Кай, безбожно добър е.
понеделник, 18 май 2009 г.
Реалността въобще не ми е удобна последните няколко дни.
Ще ми се да можех като героите от Амбър - да си нарисувам свят..., всъщност не. Това звучи прекалено отнесено, прекално нереално, прекалено романтично дори. Не съм се отнесла чак дотам. По-скоро ми се ще да мога да попроменя това-онова в тази реалност, за да ми стане по-уютна, по-позната. И да открия някои определени мъже. Мъжете, заради които сега стоя сама, защото не ми се задоволява с по-малко.
Затова и уж се старая толкова да се развивам, за да бъда хм, на тяхното равнище, когато ги срещна. Да представлявам интерес.
Не искам просто някого.
Разкошната сладуреста песничка
Ще ми се да можех като героите от Амбър - да си нарисувам свят..., всъщност не. Това звучи прекалено отнесено, прекално нереално, прекалено романтично дори. Не съм се отнесла чак дотам. По-скоро ми се ще да мога да попроменя това-онова в тази реалност, за да ми стане по-уютна, по-позната. И да открия някои определени мъже. Мъжете, заради които сега стоя сама, защото не ми се задоволява с по-малко.
Затова и уж се старая толкова да се развивам, за да бъда хм, на тяхното равнище, когато ги срещна. Да представлявам интерес.
Не искам просто някого.
Разкошната сладуреста песничка
неделя, 17 май 2009 г.
петък, 15 май 2009 г.
София е лепкава и гореща през май. Прекалено гореща. При нас става така някъде към юни. Хората около мен окапват жестоко и не съм сигурна дали е от горещината.
Работата ме напряга ужасно. Не е тежка, не е сложна и въпреки това всеки път, когато тръгна и ми трепва нещо ужасно. Неприятно трепва. Акх.
Слушам тъп рап, ям "Активия",правя вечер упражнения, старая се да не се държа просташки, провеждам социални експерименти със себе си, боря се със срамежливостта и уж се справям с нездравословни изкушения. Залъгвам се, че живея здравословно.
И много мразя философите откъм 20-и век насам!
Работата ме напряга ужасно. Не е тежка, не е сложна и въпреки това всеки път, когато тръгна и ми трепва нещо ужасно. Неприятно трепва. Акх.
Слушам тъп рап, ям "Активия",правя вечер упражнения, старая се да не се държа просташки, провеждам социални експерименти със себе си, боря се със срамежливостта и уж се справям с нездравословни изкушения. Залъгвам се, че живея здравословно.
И много мразя философите откъм 20-и век насам!
четвъртък, 7 май 2009 г.
събота, 25 април 2009 г.
Прекрасно съботно-дъждовно
В съботно дъждовен следобед, ах, колко прекрасен дъждовен следобед! Когато си станал малко преди обед, а сега е малко след обед и ужасно ти се спи. Сгушен на любимото легло под прозореца, завит със зеленото пухкаво одеало, замислен за утрешните планове, затоплен от вчерашните прегръдки, затваряш очи. Усещаш колко уютно е вкъщи, когато вали дъжд. Усещаш и пулсиращата болка в палеца от вчерашната игра по боулинг. Припомняш си минало щастие, представяш си бъдеща любов и водиш разговори наум с любовника си.Мислиш за него. И за него. После за себе си. Мечтаеш за куче, голямо, златисто, което ще обичаш страшно много. Неминуемо е. Само да го имаше.
Увиваш се по-старателно в одеалото и в прекрасните съботно-дъждовни мисли. Усмихваш се наум. Душата ти се смее. И се оглежда за друга, която да прегърне. Има няколко такива, които си открила съвсем наскоро. Но кой знае какво ти пречи да ги прегърнеш. Взимаш специалната лилава химикалка, която отговаря на точно това ти настроение и започваш да записваш напиращия водопад от съботно-дъждовни мисли. А навън толкова уютно вали дъжда. Слушаш Royksopp и мислите ти се превръщат в искрящо розови квадрати,които се блъскат в зелени балони, и се превръщат в най-красивите жълти ромбове,които си виждала през живота си. Естествено, че ще ги запазиш само за себе си, а и как би могъл да ги обясниш на друг? Освен ако не го поканиш в главата си, на топло и полумрачно кафе и раздумка със задължителното късметче с две захарчета? Ще го увиеш в тайните си и ще го развеселиш със спомените си, които са „само на една ръка разстояние”. Евентуално ще го трогнеш с любовта си и ще го очароваш с мечтите си, от които можеш да си изплетеш разноцветно пончо. Ще разсмееш сивия ден, когато го облечеш. И ще привлечеш нови отношения, ще промениш нечии впечатления. Дори успя да ги римуваш, несъзнателно, разбира се. Капката, която капна на челото ти ... Отново ли липсва таванът? В който оглеждаш мечтите си. И явно продължава да вали. Нечия душа прегръща твоята. Капката се стича по веждата ти и капва точно в края на окото. Като неочаквана сълза. Душата се усмихва, а очите се затварят.
Увиваш се по-старателно в одеалото и в прекрасните съботно-дъждовни мисли. Усмихваш се наум. Душата ти се смее. И се оглежда за друга, която да прегърне. Има няколко такива, които си открила съвсем наскоро. Но кой знае какво ти пречи да ги прегърнеш. Взимаш специалната лилава химикалка, която отговаря на точно това ти настроение и започваш да записваш напиращия водопад от съботно-дъждовни мисли. А навън толкова уютно вали дъжда. Слушаш Royksopp и мислите ти се превръщат в искрящо розови квадрати,които се блъскат в зелени балони, и се превръщат в най-красивите жълти ромбове,които си виждала през живота си. Естествено, че ще ги запазиш само за себе си, а и как би могъл да ги обясниш на друг? Освен ако не го поканиш в главата си, на топло и полумрачно кафе и раздумка със задължителното късметче с две захарчета? Ще го увиеш в тайните си и ще го развеселиш със спомените си, които са „само на една ръка разстояние”. Евентуално ще го трогнеш с любовта си и ще го очароваш с мечтите си, от които можеш да си изплетеш разноцветно пончо. Ще разсмееш сивия ден, когато го облечеш. И ще привлечеш нови отношения, ще промениш нечии впечатления. Дори успя да ги римуваш, несъзнателно, разбира се. Капката, която капна на челото ти ... Отново ли липсва таванът? В който оглеждаш мечтите си. И явно продължава да вали. Нечия душа прегръща твоята. Капката се стича по веждата ти и капва точно в края на окото. Като неочаквана сълза. Душата се усмихва, а очите се затварят.
сряда, 15 април 2009 г.
Сънено...
Бях в леглото си на място, което не беше. Таванът – едновременно виждах и него, и небето; прегъщах затопления чаршаф, а всъщност прегръщах приятеля си, а той ми беше изневерил вчера, вчера ли беше. Не, аз знаех, че ми е изневерил, но то все още не се беше случило – не и при него. Значи само аз знаех какво щеше да се случи, както обикновено, имам собствено разбиране за времето, то тече по мое усмотрение, продължих да прегръщам приятеля си, какво пък, при мен вече се беше случило и го бях преодоляла, а в неговата глава дори не бе назряла идеята за изневяра, можех ли да го спра, сигурно можех, но не виждах смисъл, не и докато ме грее слънцето, а отвсякъде мирише на цветя, прекалено идилично... слънцето се скри и закапа дъжд, прекалено мрачно... – ето, че ревността започна да ме яде, мислех, че съм решила този проблем, често говоря с чувствата си, за да изясним нещата – те са по-наясно с тези работи от мен – хармония, вече е просто преддъждовно, хубаво ми е така, какво съм го прегърнала този мухльо, започнах все по-малко да виждам небето и все повече тавана, не ми се става и дори приятелят ми изчезна, прегръщам чаршафа, будна съм и виждам небето на точно 27% от тавана, грозен таван с красиво небе и смътно чувство, че ще се случи нещо разочароващо.
вторник, 14 април 2009 г.
Сърдечно
Човешкото сърце е прекалено нежно, за да си играем с него. За да го измъчваме, да го прелъстяваме и изоставяме, за да сме небрежни. Трябва да сме внимателни с човешките сърца, защото докато играеш с чуждите, забравяш да пазиш своето. И то понякога губи основната си функция: да обича, и придобива една друга: да мрази. Пазете сърцата си и не играйте с тях, не ги заблуждавайте, не ги наранявайте. Защото макар да успяваме да съберем парченцата след всяко счупване, винаги се губи по едно малко, съвсем, съвсем малко парченце, чиято липса дори не усещаш. Но след определено време и определен брой счупвания, сърцето губи своята годност и виждаш дупката. Пазете сърцата си и бъдете внимателни на кого ги подарявате, защото сърцето не се краде насила, колкото и да не ни се иска да го признаем. Сърцето е прекалено нежно, а ние сме станали прекалено невнимателни с него и винаги обвиняваме другите за сърдечната болка. Така че пазете сърцата си, те са най-важният ви орган.
Малко красива и малко странна
неделя, 5 април 2009 г.
Fight club
Пак ще откривам топлата вода, но какво да се прави...
Филмът е страхотен. Готина философия, готин Брад Пит,готини плочки, готини бицепси, готини плочки (трябва да се повторят, просто го заслужават), готин готин Едуард Нортън, готина история, готина Хелена Бонъм Картър. Сюжетът няма как да бъде разказан, защото ще се развали удоволствието от гледането. Но гледането си заслужава, дори второ гледане си заслужава. Няма скука във филма и няма прекалено големи драми. В началото дори ми напомняше съвсем малко на "Неуловим". Героят на Нортън и този на Макавой доста си приличаха като типажи - поредните масово произведени мижитурки, които си мразят работата, живота и всичко останало, но ги е шубе да го променят.Единствен минус бих посочила прекалената агресия, но лично на мен не ми направи чак толкова лошо впечатление, та преживява се...
Филмът е страхотен. Готина философия, готин Брад Пит,готини плочки, готини бицепси, готини плочки (трябва да се повторят, просто го заслужават), готин готин Едуард Нортън, готина история, готина Хелена Бонъм Картър. Сюжетът няма как да бъде разказан, защото ще се развали удоволствието от гледането. Но гледането си заслужава, дори второ гледане си заслужава. Няма скука във филма и няма прекалено големи драми. В началото дори ми напомняше съвсем малко на "Неуловим". Героят на Нортън и този на Макавой доста си приличаха като типажи - поредните масово произведени мижитурки, които си мразят работата, живота и всичко останало, но ги е шубе да го променят.Единствен минус бих посочила прекалената агресия, но лично на мен не ми направи чак толкова лошо впечатление, та преживява се...
четвъртък, 2 април 2009 г.
Филмово
Обичам Мерил Стрийп. Осъзнах го покрай "Мостовете на Медисън" и "Мамма Миа!". Много е добра, филмите й са страшно готини и си струва да я гледаш. Затова без съмнение си изтеглих "Съмнение" ... И се разочаровах много, историята не е нищо осбено - католическо училище, нов свещеник, който се опитва да внесе малко "въздух" в старите, строги правила на директорката. Млада учителка решава, че симпатиите, които проявява свещеника към първото (и единствено) чернокожо момче, не са безобидни. Споделя с дирекорката и се започва...
Досадно е, много много досадно е, тези 103 минути ми се сториха цяла вечност. Мерил е непоколебима като скала в позицията си и упорства, че свещеника е виновен. Защо? Защото тя познава хората! Има ли доказателства? Има вярата си! Добре играе, лазеше ми сериозно по нервите, всъщност и тя, и Филип Сиймор, и Ейми Адамс - всички играят добре, но въпреки това - скучно беше.
Забавен е. Не е нищо особено, но ако сте гледали първата част и тази ще ви допадне. Аз обичам да гледам безмозъчни екшъни, с големи каскади (не с коли, мразя надбягвания с коли!!!), печени главни герои и красивни мацки. Затова гледах и Хелбой. It's an absolute eye-candy! Принципно, квича от кеф, когато има яки тупалки енд стъфф. Обаче някъде след десетия подобен филм, вече не те ентусиазира да гледаш как главния герой остава съвсем дзен, докато лошите го спукват от бой,но когато му намокрят кубинската пура, той се превръща в берсерк. Досадно става вече. Но за следобедна разтуха с кока-кола и фъстъци е супер!
Teh HORROR!!! Това мога да го плюя до откат! Толкова слаб филм, толкова елементарен сюжет, толкова потресаващо бездарна главна героня!? Втф бе, човек (много се паля, но няма как) тази ми бърка в червата. Как е възможно да има подобно апатично, незаинтересовано към нищо, абсолютно ненужно на света същество?! Единственото хубаво нещо във филма беше сцената с бейзбола и саундтрака. Толкова. Спирам, преди да набера инерция.
Специален поздрав за феновете! An overwhelming must-see!!!
събота, 28 март 2009 г.
Варна :))))
От нямане какво да прави, Ани:
+ Написа 3 разказа;
+ Хареса си един колега;
+ Получи покана за среща;
+ Преоткри любовта си към яденето;
+ Гледаше Smallville като невидяла;
+ Научи нови клюки;
+ Паузира четенето на книжката на Ян Мартел, (който обаче е страхотен и ще го прочета съвсем скоро!!!);
+ Научи нови подробности около съотборника на брат си, който се оказа пълнолетен :РррР
+ Прочете си мангата;
+ Се прибра във Варна;
+ И започна да говори за себе си в трето лице.
Приятен ден на всички :)))
+ Написа 3 разказа;
+ Хареса си един колега;
+ Получи покана за среща;
+ Преоткри любовта си към яденето;
+ Гледаше Smallville като невидяла;
+ Научи нови клюки;
+ Паузира четенето на книжката на Ян Мартел, (който обаче е страхотен и ще го прочета съвсем скоро!!!);
+ Научи нови подробности около съотборника на брат си, който се оказа пълнолетен :РррР
+ Прочете си мангата;
+ Се прибра във Варна;
+ И започна да говори за себе си в трето лице.
Приятен ден на всички :)))
неделя, 22 март 2009 г.
"И сестра ти изглежда много непорочна, мила и сладка отдалеч", казал 17-годишният съотборник на брат ми за мен. *отблизо как изглеждам още не са го обсъждали*
Толкова се смях като ми го каза мама по телефона, забавната част е, че брат ми го одобрява, защото бил много добър, внимателен и точен. Та брат ми ме дава, общо взето. На върха на езика ми беше да кажа на мама, че е незаконно, но си премълчах.
Толкова се смях като ми го каза мама по телефона, забавната част е, че брат ми го одобрява, защото бил много добър, внимателен и точен. Та брат ми ме дава, общо взето. На върха на езика ми беше да кажа на мама, че е незаконно, но си премълчах.
Плъвдив
Заглавието не е правописна грешка ;) Харесва ми как звучи така, малко по-трудно за изговаряне, не го казваш механично.
Пловдив е страхотен град. За сетен път.
1)Хората в Пловдив са любезни, питах десет души как да стигна до проклетата Гребна база и всичките бяха мили и учтиви, факт е, че някои не знаеха къде се намира базата, но ме упътваха...
2) Шофьорите в градски транспорт не слушат чалга - смених шест автобуса за два дни и слушах рок, ретро и поп. Никва чалга, кеф ^^
3) Булевардите - особено в "Тракия" - са огромни, просто е удоволствие да караш по тях - широки, прави и без дупки, гаааааз!
4) Евтино е!!! Чанта от ест. кожа за 20 лв!? Блузи за по 20 лв. Да живей просто. А магазинът за маниста, в който продават обици по 35 ст, е мястото, от където купувам най-редовно.
Състезанията бяха много зареждащи. Беше пълно със състезатели и родители, залата щеше да се пръсне просто. И да гледаш толкова много хубави тела - не говоря за възбуда и ала-бала - просто е кеф да гледаш толкова много атлетични тела. Все едно си някъде из Древна Гърция и разбираш защо гърците са имали такъв култ към красивото тяло. И нещо, което ми направи страшно добро впечатление - когато в дадена серия трима от четиримата състезатели финишираха, а четвъртият изоставаше много много назад, цялата публика започваше да ръкопляска в такт и когато и последният стигнеше финиша, публиката избухваше в луди ръкопляскания. Въобще не изглеждаше срамно, а напротив. Трето - леле, как изглеждаха 17-годишните момчета! Взеха ми акъла! Едно 80% бяха 175+ сантиметрови Адониси и се размахваха насам-натам по бански, то не е истина какви бицепси, какви гръдни мускули, какви плочки и най-вече какви красиви гърбове имаха. Не можех да повярвам, че тези момчета са по на 17 максимум - ако ги видя на улицата, ще ги взема за по-големи и от мен. Не знам дали е защото са тренирали години наред, или защото се размъкваха с кенчета на Isostar. А какво прекрасно нещо е да ги гледаш да плуват в стил бътерфлай ...
Брат ми се представи приемливо, щеше да е и добре, ако не беше такъв мързел и ходеше редовно на тренировки, ама на - няма.
Втората вечер се видях със Спас - такава е душичка *^^* Започнал е пак да тренира, като ме видя и за здрасти ме вдигна, сякаш тежах 10 кг. Бяхме с негови приятели, отдавна не се бях забавлявала толкова, така се смях, беше толкова приятно, че не ми се тръгваше.
Стига толкова за днес - снимките на момчето с крилата, новата ми гривна и секс-магазина - утре, трябва да ги запазя някъде тези снимки.
Пловдив е страхотен град. За сетен път.
1)Хората в Пловдив са любезни, питах десет души как да стигна до проклетата Гребна база и всичките бяха мили и учтиви, факт е, че някои не знаеха къде се намира базата, но ме упътваха...
2) Шофьорите в градски транспорт не слушат чалга - смених шест автобуса за два дни и слушах рок, ретро и поп. Никва чалга, кеф ^^
3) Булевардите - особено в "Тракия" - са огромни, просто е удоволствие да караш по тях - широки, прави и без дупки, гаааааз!
4) Евтино е!!! Чанта от ест. кожа за 20 лв!? Блузи за по 20 лв. Да живей просто. А магазинът за маниста, в който продават обици по 35 ст, е мястото, от където купувам най-редовно.
Състезанията бяха много зареждащи. Беше пълно със състезатели и родители, залата щеше да се пръсне просто. И да гледаш толкова много хубави тела - не говоря за възбуда и ала-бала - просто е кеф да гледаш толкова много атлетични тела. Все едно си някъде из Древна Гърция и разбираш защо гърците са имали такъв култ към красивото тяло. И нещо, което ми направи страшно добро впечатление - когато в дадена серия трима от четиримата състезатели финишираха, а четвъртият изоставаше много много назад, цялата публика започваше да ръкопляска в такт и когато и последният стигнеше финиша, публиката избухваше в луди ръкопляскания. Въобще не изглеждаше срамно, а напротив. Трето - леле, как изглеждаха 17-годишните момчета! Взеха ми акъла! Едно 80% бяха 175+ сантиметрови Адониси и се размахваха насам-натам по бански, то не е истина какви бицепси, какви гръдни мускули, какви плочки и най-вече какви красиви гърбове имаха. Не можех да повярвам, че тези момчета са по на 17 максимум - ако ги видя на улицата, ще ги взема за по-големи и от мен. Не знам дали е защото са тренирали години наред, или защото се размъкваха с кенчета на Isostar. А какво прекрасно нещо е да ги гледаш да плуват в стил бътерфлай ...
Брат ми се представи приемливо, щеше да е и добре, ако не беше такъв мързел и ходеше редовно на тренировки, ама на - няма.
Втората вечер се видях със Спас - такава е душичка *^^* Започнал е пак да тренира, като ме видя и за здрасти ме вдигна, сякаш тежах 10 кг. Бяхме с негови приятели, отдавна не се бях забавлявала толкова, така се смях, беше толкова приятно, че не ми се тръгваше.
Стига толкова за днес - снимките на момчето с крилата, новата ми гривна и секс-магазина - утре, трябва да ги запазя някъде тези снимки.
четвъртък, 19 март 2009 г.
Seven Pounds
Един от онези филми, които гледаш и през цялото време се чудиш какво става. Накрая идва финалът и на теб ти се прояснява, пускаш го втори път, за да схванещ всичко както си му е редът.
Имаше много красиви сцени и препоръчвам, но съветът ми е да се запознаете с историята, за да не се чудите през цялото време "защо Уил Смит ги прави тези неща?".
вторник, 17 март 2009 г.
[22:12:19] ~ [IcAkA] ~ says: може ли да пратя една твоя снимка на едно момиче
[22:12:24] ~ [IcAkA] ~ says: да те види колко си ми хубавка
[22:12:30] ~ [IcAkA] ~ says: най-хубата ще избера
[22:12:31] ~ [IcAkA] ~ says: споко
[22:13:25] Софи says: (chuckle) може, може
[22:13:41] ~ [IcAkA] ~ says: даже няколко ще и пратя защото вс са мн хубави
И после как да не отида до Пловдив да го гледам? Най-добрият брат на света.
[22:12:24] ~ [IcAkA] ~ says: да те види колко си ми хубавка
[22:12:30] ~ [IcAkA] ~ says: най-хубата ще избера
[22:12:31] ~ [IcAkA] ~ says: споко
[22:13:25] Софи says: (chuckle) може, може
[22:13:41] ~ [IcAkA] ~ says: даже няколко ще и пратя защото вс са мн хубави
И после как да не отида до Пловдив да го гледам? Най-добрият брат на света.
понеделник, 16 март 2009 г.
София - Плевен - Пловдив - Варна
Март е месец на пътуванията, поне в моята година :) Последната седмица бях в Плевен - на гости на Ася - хм, принципно съм пристрастна към този град заради Бианка, ама то голямо мъртвило, голяма скука - оправдавам й бягството в Датско. Обиколила съм почти цяла България - има страхотни китни градове, които са малки и страшно страшно симпатични. Е, Плевен не е от тях - първо, защото не е малък, но имам чувството за една празнота... Как да кажа - неправилно използвано пространство? Но може да е дефект покрай Варна - която е страшно застроена и София - същата история. Макар че и в Пловдив има много "празно място", а не изглежда пусто.
О,друго кофти нещо - за грубо пет часа обикаляне из Плевен, видях няколко огромни изоставени недовършени строежи. Магазините се редуват - магазин за левче с Levi's, магазин с преоценени стоки с Adidas, странно е. Центърът им е бая симпатичен. "Часовника" е много хубава сграда,костницата е малко страшна. Ммм, молът им е кофти. Диалектът им е забавен и за сетен път "Ау, ти си от Варна? Много правилно говориш!"
Да бе, хора, ние го-во-рим правилно...
Трябва да спре да ми прави впечатление вече.
Новата ми книжка: Арундати Рой - "Богът на дребните неща" е голямо разочарование. Прочетох 100-ина страници и чак ме е яд на стила на авторката. Струваше ми се, че ще е нещо нелогично сладко като "Колекционер на любовни изречения" на Секулов (препоръчвам горещо на всички, страхотна книжка), но тя е кофти нелогична. Не хващам нищо и най много ме е яд на факта, че дори не мога да разбера къде, по дяволите!!!, се развива действието. Къде, по дяволите, е Керала? Индия?
О,друго кофти нещо - за грубо пет часа обикаляне из Плевен, видях няколко огромни изоставени недовършени строежи. Магазините се редуват - магазин за левче с Levi's, магазин с преоценени стоки с Adidas, странно е. Центърът им е бая симпатичен. "Часовника" е много хубава сграда,костницата е малко страшна. Ммм, молът им е кофти. Диалектът им е забавен и за сетен път "Ау, ти си от Варна? Много правилно говориш!"
Да бе, хора, ние го-во-рим правилно...
Трябва да спре да ми прави впечатление вече.
Новата ми книжка: Арундати Рой - "Богът на дребните неща" е голямо разочарование. Прочетох 100-ина страници и чак ме е яд на стила на авторката. Струваше ми се, че ще е нещо нелогично сладко като "Колекционер на любовни изречения" на Секулов (препоръчвам горещо на всички, страхотна книжка), но тя е кофти нелогична. Не хващам нищо и най много ме е яд на факта, че дори не мога да разбера къде, по дяволите!!!, се развива действието. Къде, по дяволите, е Керала? Индия?
четвъртък, 12 март 2009 г.
18% Сиво
Момичето се усмихва и тръгва. Искам да я прегърна и да спя с нея. Искам да я целувам, да я целувам и галя, да я изпълня със себе си, искам да потъна и да се разтворя в това красиво момиче с къса платинена коса, с изразителни червени устни, с остри гърди и тесен ханш, и дълги крака, това момиче, което ще ме целува, ще ме целува, ще ме целува с тютюневите си целувки и после ще заспива на гърдите ми, заслушано в дивото ми, варварско сърце.
* * *
Истината е ... ние сами избираме собствените си провали. Защото знаем, дълбоко вътре в себе си знаем – можем да ги понесем.
Имаше и други подобни хубави моменти, имаше и моменти, в който главният герой в подробности описваше разстройството си ... Не бих казала, че е велика книга, но е увлекателна, подозирам, че май не й схванах края, та затова съм толкова разочарована. Но, във всеки случай, си струва да се прочете.
* * *
Истината е ... ние сами избираме собствените си провали. Защото знаем, дълбоко вътре в себе си знаем – можем да ги понесем.
Имаше и други подобни хубави моменти, имаше и моменти, в който главният герой в подробности описваше разстройството си ... Не бих казала, че е велика книга, но е увлекателна, подозирам, че май не й схванах края, та затова съм толкова разочарована. Но, във всеки случай, си струва да се прочете.
неделя, 8 март 2009 г.
Писането е моята медитация
Вчера прекарах около половин час в търсене на мотото на Morgan de toi , като преди това бях прекарала 30 минути в търсене на логото на същата марка. Просветлението дойде от Ния, на която се обаждам винаги, когато не мога да намеря нещо в жужъл, "защото си по-удобна и по-бърза от него." Лого била картинката, мото било текстчето - обяснено като за идиоти. Глупавото е, че по принцип знам разлика. Не го открих и тя не го откри. А то си е много вдъхновяващо, като бях на 16 стоях, бях замъкнала Гергана в 10 през нощта пред магазина им, за да мога да си го препиша спокойно в тефтера, без да се притеснявам, че хората могат да ни гледат странно. Тогава се притеснявах за прекалено много неща, сега пак се притеснявам, но съм намалила бройката от "прекалено много" на "много". Както примерно се притеснявах да вляза в магазина за бижута в мола, обаче само като си представя, че надутите продавачки ще ме гледат отгоре и аз ще знам, че мнението им,че не мога да си купя нищо, е правилно. Глупавото е, че са прави, но само защото не бих поискала от нашите 200 лв за часовник, а не защото не могат да ми купят. Гергана постоянно ми се кара, че ....
Глупости, блогът ми хваща прах, ако не пиша в него и от време на време ъпдейтвам, колкото да не замине.
В момента се замислих на колко места пиша. В интервюто за Капитал Лайт казах, че "четенето е моята медитация". Казах го без да мисля, после осъзнах, че в интервюто трябваше да има поне едно силно изречение, което да сложат като заглавие и това се появи от само себе си. В действителност моето изречение беше "писането е моята медитация". И абсолютно стоя зад него. За да поправя грешката, ще си го сложа като заглавие тук. Писането ме успокоява. Пиша в дневника си, в блога си, в тетрадката за разкази, в тефтера за записки, в тетрадката за цитати, в разни Notepad файлове, защото Word не става за записки, пиша по листи и листченца. И ги държа в папки, датирани, номерирани, подредени. Дори си имам папка с празни листи, които да изпиша, когато им дойде времето. Луда работа.
Глупости, блогът ми хваща прах, ако не пиша в него и от време на време ъпдейтвам, колкото да не замине.
В момента се замислих на колко места пиша. В интервюто за Капитал Лайт казах, че "четенето е моята медитация". Казах го без да мисля, после осъзнах, че в интервюто трябваше да има поне едно силно изречение, което да сложат като заглавие и това се появи от само себе си. В действителност моето изречение беше "писането е моята медитация". И абсолютно стоя зад него. За да поправя грешката, ще си го сложа като заглавие тук. Писането ме успокоява. Пиша в дневника си, в блога си, в тетрадката за разкази, в тефтера за записки, в тетрадката за цитати, в разни Notepad файлове, защото Word не става за записки, пиша по листи и листченца. И ги държа в папки, датирани, номерирани, подредени. Дори си имам папка с празни листи, които да изпиша, когато им дойде времето. Луда работа.
вторник, 3 март 2009 г.
Вярата в Господ е нещо душеспасяващо!
Ей-това сподели преди малко първата участничка в Мюзик айдъл за Бургас. Чудя им се - защо ги споделят тези неща, защо се излагат така?
Тъй като в момента гледам въпросното предаване - лошо ми става от момчета с гол кръст/бели панталони.
Уф, глупости говоря :Р
Edit:
[20:39:47] Ний :) says: Значи днеска
[20:40:05] Ний :) says: ако трябва да гледаме на Мюзик айдъл като на представителна извадка,
[20:40:18] Ний :) says: в Бургас са мноого зле :D Ама много
Ах, тези бургазлии,бее.
- Значи, Мария - вие сте ми една много любима певица! Четвъртата след Галена, Преслава и ДРУГИТЕ.
Ах, колко беше сладък този! Мария направо газ пикаеше, милата. И реши да си го върне на следващата участничка, като й съобщи, че не се облича достатъчно сексапилно и ако иска да стигне до голямата сцена, трябва да е по-провокативна. Кхъ, извиненията ми, г-ца Устните-ми-са-два-декара!
Ей-това сподели преди малко първата участничка в Мюзик айдъл за Бургас. Чудя им се - защо ги споделят тези неща, защо се излагат така?
Тъй като в момента гледам въпросното предаване - лошо ми става от момчета с гол кръст/бели панталони.
Уф, глупости говоря :Р
Edit:
[20:39:47] Ний :) says: Значи днеска
[20:40:05] Ний :) says: ако трябва да гледаме на Мюзик айдъл като на представителна извадка,
[20:40:18] Ний :) says: в Бургас са мноого зле :D Ама много
Ах, тези бургазлии,бее.
- Значи, Мария - вие сте ми една много любима певица! Четвъртата след Галена, Преслава и ДРУГИТЕ.
Ах, колко беше сладък този! Мария направо газ пикаеше, милата. И реши да си го върне на следващата участничка, като й съобщи, че не се облича достатъчно сексапилно и ако иска да стигне до голямата сцена, трябва да е по-провокативна. Кхъ, извиненията ми, г-ца Устните-ми-са-два-декара!
понеделник, 2 март 2009 г.
- Значи, маме, много си проста! Държиш се прекалено коректно с хората! Не ги ли виждаш как се възползват от теб, а ти все гледаш да си честна с тях. Хайде стига вече, почвай да ги въртиш и ти!
Това от майка ми по отношение на момчетата. От майка ми по отношение на момчетата. Умишлено го повторих. Отдавна подозирам, че мама иска да ме пласира на някого, за да може да се успокои, че дъщеря й си има приятел и да ме обсъжда после с нейните приятелки. Бих се подразнила, но ми доставя прекалено голямо удоволствие да й се подигравам за това. Изобщо с майка ми поддържаме страхотни отношения - забавляваме се много заедно, подиграваме се много една на друга и си споделяме много неща. За разлика от повечето ми приятелки, които нямат подобна връзка с майките си.
Може и да прозвуча като недорасла заради това отношение към майка ми. Но от моя гледна точка е точно обратното - защото трябваше да мина през пубертета, в който реагирах по следния начин - "Майка ми?! Споделяне?! Да ме разбира?! А мерси!", за да стигна до ... момент, още не съм излязла от пубертета. В такъв случай - до момента, в който порастнах и открих в майка си приятелка и верен съюзник. Единствено тя и Ася, и Гери, имат смелостта да ми кажат "Бе ти луда ли си?! Как ще тръгнеш така по улицата?". Мисълта ми беше, че е хубаво да си приятел с майка си и да се вслушваш в думите й. По дяволите, в 70% от случаите се оказва права. Малко тъпо се получава, когато тя все печели споровете, но в редките случаи, когато аз го правя - е много сладко.
Хм, щях да напиша още нещо, но има излезе от ума.
Малко странични забележки - открих няколко доста интересни блогове. Свалих няколко забавни песнички.
Изгледах първи епизод на Pushing Daisies - главният герой може да съживява мъртвите с едно докосване, с второ докосване ги убива, този път завинаги. Човекът случайно попада на детската си любов, която е убита, докосва я и тя се събужда - кеф! Ама не - щото нали "без пипане". Главният герой е Лий Пейс - от The Fall - голям симпатяга. Сериалът поне на мен звучеше интересно, има хумор, малко романтика, малко кримка. бих го гледала, но моменти от типа "и той хвана ръцете си зад гърба си,като си представяше, че едната ръка е нейната, а тя направи същото със своите ръце". Стори ми се малко глупаво. Бу ми се скара, че съм прекалено критична, затова говоря внимателно особено пред нея.
Стига толкова за днес.
Това от майка ми по отношение на момчетата. От майка ми по отношение на момчетата. Умишлено го повторих. Отдавна подозирам, че мама иска да ме пласира на някого, за да може да се успокои, че дъщеря й си има приятел и да ме обсъжда после с нейните приятелки. Бих се подразнила, но ми доставя прекалено голямо удоволствие да й се подигравам за това. Изобщо с майка ми поддържаме страхотни отношения - забавляваме се много заедно, подиграваме се много една на друга и си споделяме много неща. За разлика от повечето ми приятелки, които нямат подобна връзка с майките си.
Може и да прозвуча като недорасла заради това отношение към майка ми. Но от моя гледна точка е точно обратното - защото трябваше да мина през пубертета, в който реагирах по следния начин - "Майка ми?! Споделяне?! Да ме разбира?! А мерси!", за да стигна до ... момент, още не съм излязла от пубертета. В такъв случай - до момента, в който порастнах и открих в майка си приятелка и верен съюзник. Единствено тя и Ася, и Гери, имат смелостта да ми кажат "Бе ти луда ли си?! Как ще тръгнеш така по улицата?". Мисълта ми беше, че е хубаво да си приятел с майка си и да се вслушваш в думите й. По дяволите, в 70% от случаите се оказва права. Малко тъпо се получава, когато тя все печели споровете, но в редките случаи, когато аз го правя - е много сладко.
Хм, щях да напиша още нещо, но има излезе от ума.
Малко странични забележки - открих няколко доста интересни блогове. Свалих няколко забавни песнички.
Изгледах първи епизод на Pushing Daisies - главният герой може да съживява мъртвите с едно докосване, с второ докосване ги убива, този път завинаги. Човекът случайно попада на детската си любов, която е убита, докосва я и тя се събужда - кеф! Ама не - щото нали "без пипане". Главният герой е Лий Пейс - от The Fall - голям симпатяга. Сериалът поне на мен звучеше интересно, има хумор, малко романтика, малко кримка. бих го гледала, но моменти от типа "и той хвана ръцете си зад гърба си,като си представяше, че едната ръка е нейната, а тя направи същото със своите ръце". Стори ми се малко глупаво. Бу ми се скара, че съм прекалено критична, затова говоря внимателно особено пред нея.
Стига толкова за днес.
петък, 27 февруари 2009 г.
Преглед на събитията
Последната книга, която прочетох беше "Краят на вечността" от Айзък Азимов. Симпатична е, мъничка, увлекателна и кратка. Азимов е готин, някой казват,че бил прекалено суховат, но на мен ми допада или поне това, което съм прочела от него.
Последният филм, който изгледах беше The Fall на Тарсем, който е римейк на българския "Йо-хо-хо!". Гледах филма на два пъти, първият път - страшно ми хареса, вторият път, когато си пуснах втората половина - цялата му магия и привлекателност,която бях открила първият път, изчезна. Стори ми се съвсем обикновенно "странен" филм. Но все пак, препоръчвам, интересен филм за гледане е.
Последният албум, който изслушах.... опа, зазвучах като лексикон.
Много много не обичам злобни, нацупени, сърдити, неучтиви, непомагащи продавачки. Всеки път,когато съм в супермаркета до нас, продавачките мълчат като пукали. АЗ съм тази, която казва "Добър вечер" и "Довиждане". Има една по-застаряваща, леле, тази е като баба Яга. Нацупена и зла. И те гледа сякаш извършваш някакво престъпление като си купуваш от този магазин. Ако им бях шеф, щях да ги изгоня всичките. Виждат ме как се запътвам към касата и сякаш напук на мен, отиват на някакъв щанд да подредят нещо. ВТФ?! Не се прави така! Подлудяват ме.
Или как ме дразнят продавачките в магазини,които си говорят с някого, аз влизам,те дори не ме поглеждат,а продължават да си говорят. Не че умирам да ми гледат в ръцете и да ме следят навсякъде, ама бива ли подобно отношение? И понеже може да звуча надуто. Ами не, аз също работих като продавачка. И бях постоянно усмихната, питах дали мога да помогна, поздравявах и се смеех на глупавите шеги. Защото те са клиенти и се предполагаше, че трябва да им е приятно в магазина, за да се върнат втори път. Като видя злобна продавачка, просто не влизам втори път или влизам, да ги направя на луди.
Последният филм, който изгледах беше The Fall на Тарсем, който е римейк на българския "Йо-хо-хо!". Гледах филма на два пъти, първият път - страшно ми хареса, вторият път, когато си пуснах втората половина - цялата му магия и привлекателност,която бях открила първият път, изчезна. Стори ми се съвсем обикновенно "странен" филм. Но все пак, препоръчвам, интересен филм за гледане е.
Последният албум, който изслушах.... опа, зазвучах като лексикон.
Много много не обичам злобни, нацупени, сърдити, неучтиви, непомагащи продавачки. Всеки път,когато съм в супермаркета до нас, продавачките мълчат като пукали. АЗ съм тази, която казва "Добър вечер" и "Довиждане". Има една по-застаряваща, леле, тази е като баба Яга. Нацупена и зла. И те гледа сякаш извършваш някакво престъпление като си купуваш от този магазин. Ако им бях шеф, щях да ги изгоня всичките. Виждат ме как се запътвам към касата и сякаш напук на мен, отиват на някакъв щанд да подредят нещо. ВТФ?! Не се прави така! Подлудяват ме.
Или как ме дразнят продавачките в магазини,които си говорят с някого, аз влизам,те дори не ме поглеждат,а продължават да си говорят. Не че умирам да ми гледат в ръцете и да ме следят навсякъде, ама бива ли подобно отношение? И понеже може да звуча надуто. Ами не, аз също работих като продавачка. И бях постоянно усмихната, питах дали мога да помогна, поздравявах и се смеех на глупавите шеги. Защото те са клиенти и се предполагаше, че трябва да им е приятно в магазина, за да се върнат втори път. Като видя злобна продавачка, просто не влизам втори път или влизам, да ги направя на луди.
неделя, 22 февруари 2009 г.
сряда, 18 февруари 2009 г.
Мързеливи зависимости...
Гледай сега колко съм мързелива.
"Мамо, дай ми 20 лв да си купя анцунг, ще ходя на йога." Мама не даде 20, а 65 и аз си имам освен ангунц и маратонки. "А, мамо, аз като отива в София, веднага ще се запиша!" Дойдох в София и три седмици по-късно не съм се записала, имам си от логично, по-логично обяснение, разбира се.
Отидох веднъж до читалището... Нямаше пазач, нямаше табло с разписание на занятията, нямаше номерация на стаите и евентуално някаква информация кога има занятия по йога. Нямаше пукнат човек в читалището в сряда следобед. По едно време излиза един човек от някаква стая, въобще не го поглеждам, той се отдалечава от мен и започва да говори с "пиле"-то по телефона. Пет минути по-късно свършва разговора и аз надничам през отворената врата да видя какво има вътре. Ами театрална група имаше. А човекът, който излезе от там, беше Димитър - театралния сценарист/режисьор?! от Сървайвър 3. Знаменитост в околността! :) Шматках се още десет минути безрезултатно, оглеждах се, никой не се появи и се отказах. Реших да отида после пак да проверя, но така и не се сетих. Може утре на връщане от гарата да видя отново. Но страшно ме сащиса факта, че нямаше пазач или поне някакъв човек, който да стои там в предверието и да насочва неинформираните като мен.
Ще мога, разбира се, да се запиша чак март месец, защото в петък си тръгвам и да дам за една седмица 20 лв, ще пропусна, мерси.
В края на миналата седмица ми се наложи да прочета една глава от книга на Питър Дракър, (човекът, измислил предприемачеството - или поне така твърди преподавателят по основи на управлението). Ставаше въпрос за самоусъвършенстване - винаги съм избягвала такива книги, създават някакво желание за промяна, но в същото време ми звучат някак неприложими. Както и да е, тези 30 страници, които прочетох, бяха изключителни. Върна ли се вкъщи, взимам пари от нашите и отивам на лов за Питър Дракър. Ставаше въпрос за това как човек трябва да открие кои са положителните му качества и да развива тях, също така е важно да знае и слабите си страни, за да не се наема на работа, която не е за него. Да се опита да разбере дали го бива повече като шеф в малка фирма или като акула в голяма и пр. Едно нещо обаче особено ме заинтригува:
"Човек полага неколкократно повече усилия, за да премине от ниво "некадърен" на ниво "справящ се приемливо" с неща, които не му се отдават, отколкото от ниво "много добър" на ниво "перфектен" с неща, които му се отдават."
И се замислих - как седем години аз полагах страшно много усилия, за да изкарвам четворки и в най-добрия случай петици първо всредното училище в клас за математици, а след това и в Математическата гимназия. Бъхтих се като луда за тези оценки,а приятелите ми ги изкарваха от раз. В часовете по литература беше обратното - идваше контролно, те учеха като хамави всякакви анализи, а аз без, ама буквално без да съм прочела един анализ, сядах и си пишех за отличен. Учителката, милата, ако можеше и седем щеше да ми пише. Всеки път, когато пишех есе, то се четеше пред целия клас, публикували са ме два пъти в училищни годишници с общо четири разказа. И всичко това без да полагам някакви по-сериозни усилия. Чувствам се изключително прецакана.
И отново направих същата грешка като в седми клас - тогава разправях как каквото и да се случи, няма да вляза в Математическа гимназия, обаче двете ми най-добри приятелки влязоха и аз просто не можех да не съм с тях. А още тогава исках да уча езици, не математика.
В 12 клас - "А не, аз да не съм луда?! Никаква икономика! Може да не ме приемат първата година, но аз ще уча журналистика! Не, никаква икономика!"
И какво правя в момента!? Уча икономика.
По дяволите, за всичко съм виновна аз, разбира се. Можех да тропна с крак и да кажа на нашите, че ще уча журналистика. Но не, подведох се по техните мнения, че журналист няма да стана, няма да мога да пиша за нищо специализирано и ще ме бутат все за жълтите клюки. А и разбира се- виж сега, ти пет години си учила математика, толкова много знания имаш, не може да ги пропилееш просто така, трябва да ги надградиш! А това ще се случи само в икономиката!
Ами не, по дяволите. Бясна съм, защото докато пиша тези неща и осъзнавам как за сетен път се самопрецаках. Защото всеки път съм прекалено несигурна и чакам някой да реши вместо мен. Е, после ми е леко, защото мога него да обвинявам и да не си нося сама вината. Но стига вече, след няколко месеца ще стана на 20 и трябва сама да взимам тези решения. Не искам да я уча скапаната икономика, но нямам достатъчно смелост да прекъсна. Естествено. Чувствам се като абсолютно мекотело. Пак ще стоя отстрани и ще въздишам по тези, които са си последвали мечтите и сега ги осъществяват, а аз ще си кютам сигурната работа и сигурните пари. А, мерси, тъй като гледам с тая криза, само мене ще ме търсят като икономист.
Да не говорим, че нашите въобще не си дават сметка, че в училище завършвах с петици по математика, абсолютно всяка година по милост. И въпросните "знания" са толкова несигурни и по-малко, отколкото очакват, че въобще не мога да ги използвам за основа. Не че не разбирам математика, разбирам я - ако бях в езикова гимназия, примерно, щях да съм отличничка, нивото ми е такова, не беше за математическа гимназия. Пак ще полагам усилия да стана от некадърна, приемлива, вместо блестяща в някоя друга област.
Лошо да ми е, сама си ги избрах.
"Мамо, дай ми 20 лв да си купя анцунг, ще ходя на йога." Мама не даде 20, а 65 и аз си имам освен ангунц и маратонки. "А, мамо, аз като отива в София, веднага ще се запиша!" Дойдох в София и три седмици по-късно не съм се записала, имам си от логично, по-логично обяснение, разбира се.
Отидох веднъж до читалището... Нямаше пазач, нямаше табло с разписание на занятията, нямаше номерация на стаите и евентуално някаква информация кога има занятия по йога. Нямаше пукнат човек в читалището в сряда следобед. По едно време излиза един човек от някаква стая, въобще не го поглеждам, той се отдалечава от мен и започва да говори с "пиле"-то по телефона. Пет минути по-късно свършва разговора и аз надничам през отворената врата да видя какво има вътре. Ами театрална група имаше. А човекът, който излезе от там, беше Димитър - театралния сценарист/режисьор?! от Сървайвър 3. Знаменитост в околността! :) Шматках се още десет минути безрезултатно, оглеждах се, никой не се появи и се отказах. Реших да отида после пак да проверя, но така и не се сетих. Може утре на връщане от гарата да видя отново. Но страшно ме сащиса факта, че нямаше пазач или поне някакъв човек, който да стои там в предверието и да насочва неинформираните като мен.
Ще мога, разбира се, да се запиша чак март месец, защото в петък си тръгвам и да дам за една седмица 20 лв, ще пропусна, мерси.
В края на миналата седмица ми се наложи да прочета една глава от книга на Питър Дракър, (човекът, измислил предприемачеството - или поне така твърди преподавателят по основи на управлението). Ставаше въпрос за самоусъвършенстване - винаги съм избягвала такива книги, създават някакво желание за промяна, но в същото време ми звучат някак неприложими. Както и да е, тези 30 страници, които прочетох, бяха изключителни. Върна ли се вкъщи, взимам пари от нашите и отивам на лов за Питър Дракър. Ставаше въпрос за това как човек трябва да открие кои са положителните му качества и да развива тях, също така е важно да знае и слабите си страни, за да не се наема на работа, която не е за него. Да се опита да разбере дали го бива повече като шеф в малка фирма или като акула в голяма и пр. Едно нещо обаче особено ме заинтригува:
"Човек полага неколкократно повече усилия, за да премине от ниво "некадърен" на ниво "справящ се приемливо" с неща, които не му се отдават, отколкото от ниво "много добър" на ниво "перфектен" с неща, които му се отдават."
И се замислих - как седем години аз полагах страшно много усилия, за да изкарвам четворки и в най-добрия случай петици първо всредното училище в клас за математици, а след това и в Математическата гимназия. Бъхтих се като луда за тези оценки,а приятелите ми ги изкарваха от раз. В часовете по литература беше обратното - идваше контролно, те учеха като хамави всякакви анализи, а аз без, ама буквално без да съм прочела един анализ, сядах и си пишех за отличен. Учителката, милата, ако можеше и седем щеше да ми пише. Всеки път, когато пишех есе, то се четеше пред целия клас, публикували са ме два пъти в училищни годишници с общо четири разказа. И всичко това без да полагам някакви по-сериозни усилия. Чувствам се изключително прецакана.
И отново направих същата грешка като в седми клас - тогава разправях как каквото и да се случи, няма да вляза в Математическа гимназия, обаче двете ми най-добри приятелки влязоха и аз просто не можех да не съм с тях. А още тогава исках да уча езици, не математика.
В 12 клас - "А не, аз да не съм луда?! Никаква икономика! Може да не ме приемат първата година, но аз ще уча журналистика! Не, никаква икономика!"
И какво правя в момента!? Уча икономика.
По дяволите, за всичко съм виновна аз, разбира се. Можех да тропна с крак и да кажа на нашите, че ще уча журналистика. Но не, подведох се по техните мнения, че журналист няма да стана, няма да мога да пиша за нищо специализирано и ще ме бутат все за жълтите клюки. А и разбира се- виж сега, ти пет години си учила математика, толкова много знания имаш, не може да ги пропилееш просто така, трябва да ги надградиш! А това ще се случи само в икономиката!
Ами не, по дяволите. Бясна съм, защото докато пиша тези неща и осъзнавам как за сетен път се самопрецаках. Защото всеки път съм прекалено несигурна и чакам някой да реши вместо мен. Е, после ми е леко, защото мога него да обвинявам и да не си нося сама вината. Но стига вече, след няколко месеца ще стана на 20 и трябва сама да взимам тези решения. Не искам да я уча скапаната икономика, но нямам достатъчно смелост да прекъсна. Естествено. Чувствам се като абсолютно мекотело. Пак ще стоя отстрани и ще въздишам по тези, които са си последвали мечтите и сега ги осъществяват, а аз ще си кютам сигурната работа и сигурните пари. А, мерси, тъй като гледам с тая криза, само мене ще ме търсят като икономист.
Да не говорим, че нашите въобще не си дават сметка, че в училище завършвах с петици по математика, абсолютно всяка година по милост. И въпросните "знания" са толкова несигурни и по-малко, отколкото очакват, че въобще не мога да ги използвам за основа. Не че не разбирам математика, разбирам я - ако бях в езикова гимназия, примерно, щях да съм отличничка, нивото ми е такова, не беше за математическа гимназия. Пак ще полагам усилия да стана от некадърна, приемлива, вместо блестяща в някоя друга област.
Лошо да ми е, сама си ги избрах.
събота, 14 февруари 2009 г.
Пуши ли ти се?
Аз не съм пушач. Родителите ми не пушат. Брат ми не пуши. Нямам близък приятел, който да пуши. От роднините ми пушат единствено двама.
Извод: аз съм голяма късметлийка.
Освен че съм късметлийка, съм и крадла. Видях това:
Пуши, пуши, пуши!
И нямаше как да не проявя поне веднъж социална съпричастност. Не че в момента сериозно се шуми около това, но се замислих. Нямам нищо против пушачите - изборът да пушат е техен, веднъж помолих един познат да ми обясни защо пуши - "Започнах на 14 и от там спирка няма, не мога да ги спра вече."
Всички знаем какво е казал Жул Верн, чела съм статии, в които се твърди, че зависимостта към цигарите е по-силна от зависимостта към наркотиците. Не знам дали е така. Аз пуших в продължение на един месец, когато бях в четвърти клас, (мамо, добре че не четеш това), после спрях, слава Богу.
Но има едно нещо, което страшно много ме гложди - случвало се е да присъствам на "пропушването" на разни познати. Кашлят, сълзят очи, задавят се, но не спират. Не разбирам, абсолютно непонятно ми е защо продължават,(като изключим конформизма, разбира се)?! Идеята ми е, че за да минеш през тази част със задавянето, трябва да си изключително ам, нахъсан, да кажем. Как, за бога, би могъл човек да поиска да пропуши?! Какво толкова съблазнително би намерил в цигарите, че да започнеш?
Глупави, глупави хора. Да ме прощават евентуалните читатели - пушачи.
Извод: аз съм голяма късметлийка.
Освен че съм късметлийка, съм и крадла. Видях това:
Пуши, пуши, пуши!
И нямаше как да не проявя поне веднъж социална съпричастност. Не че в момента сериозно се шуми около това, но се замислих. Нямам нищо против пушачите - изборът да пушат е техен, веднъж помолих един познат да ми обясни защо пуши - "Започнах на 14 и от там спирка няма, не мога да ги спра вече."
Всички знаем какво е казал Жул Верн, чела съм статии, в които се твърди, че зависимостта към цигарите е по-силна от зависимостта към наркотиците. Не знам дали е така. Аз пуших в продължение на един месец, когато бях в четвърти клас, (мамо, добре че не четеш това), после спрях, слава Богу.
Но има едно нещо, което страшно много ме гложди - случвало се е да присъствам на "пропушването" на разни познати. Кашлят, сълзят очи, задавят се, но не спират. Не разбирам, абсолютно непонятно ми е защо продължават,(като изключим конформизма, разбира се)?! Идеята ми е, че за да минеш през тази част със задавянето, трябва да си изключително ам, нахъсан, да кажем. Как, за бога, би могъл човек да поиска да пропуши?! Какво толкова съблазнително би намерил в цигарите, че да започнеш?
Глупави, глупави хора. Да ме прощават евентуалните читатели - пушачи.
петък, 13 февруари 2009 г.
Срещи, срещи, срещи
За трети път започвам да пиша и затривам написаното. Първо мислех да описвам колко ми е глупаво да разсъждавам в интернет, специално в интернет. Пред хора или сама разсъждавам надълго и нашироко, но в интернет ми се струва безплодно да разсъждавам, особено при положение, че никой не ме чете. После реших да пиша за срещите - как постоянно си уговарям срещи, как все мрънкам, че съм се уговорила да изляза с този или онзи, как има моменти, в които не мога да си избера един човек от указателя ми с 70 номера, с когото да изляза, и се тръшкам, че няма с кого да изляза. Как пък в други моменти ми се налага да откажа по няколко предложения, защото ми се стои вкъщи. Очевидно се отказах да пиша и това.
Стоян ми се обади днес да си говорим, беше миличко и се изненадах колко се зарадвах за това, че ми се обади. Почти не се депресирах, когато се прибирах към квартирата, след като изпратих Гери и брат ми.
Ох, писна ми да оригиналнича.
Стоян ми се обади днес да си говорим, беше миличко и се изненадах колко се зарадвах за това, че ми се обади. Почти не се депресирах, когато се прибирах към квартирата, след като изпратих Гери и брат ми.
Ох, писна ми да оригиналнича.
неделя, 8 февруари 2009 г.
Да си търсиш работа е досадно. Особено, ако си студент с претенции. Тежко е, тежко е.
Вчера си направих списък с кого трябва да се видя - списъкът наброява 12 души. Бу каза да си направя календарче със срещи. Най-глупавото в цялата работа е, че се съгласих да изляза с Владо на 14-и. А се чувствам гузно, заради Стоян. Факт е, че с него нищо не сме обещавали, нищо не сме говорили, на практика нямаме никакви по-интимни отношения, но въпреки това ми е виновно, че ще излизам с друго момче на св. майната-му-Валентин. Въобще не ми пука вече за празника. А на Владо разясних, че не съм свободна. Не че Стоян е проявил интерес, но аз лично се чувствам заета вече. Сама съм си виновна - кой ме би по главата да приемам предложението на Владо?
Женска му работа.
Вчера си направих списък с кого трябва да се видя - списъкът наброява 12 души. Бу каза да си направя календарче със срещи. Най-глупавото в цялата работа е, че се съгласих да изляза с Владо на 14-и. А се чувствам гузно, заради Стоян. Факт е, че с него нищо не сме обещавали, нищо не сме говорили, на практика нямаме никакви по-интимни отношения, но въпреки това ми е виновно, че ще излизам с друго момче на св. майната-му-Валентин. Въобще не ми пука вече за празника. А на Владо разясних, че не съм свободна. Не че Стоян е проявил интерес, но аз лично се чувствам заета вече. Сама съм си виновна - кой ме би по главата да приемам предложението на Владо?
Женска му работа.
петък, 6 февруари 2009 г.
Като бях в 11-и клас, обяснявах на всички как искам да дойда в София, за да живея и уча, защото тук има толкова много живот, толкова много движение, заведения, театри,книжарници, клубове, хора, срещи. Всичко. В 11-и клас смятах, че в София има от всичко по много.
Е, дойдох и така и не посетих всичките тези неща, за които толкова говорех. Но пък постоянно срещам странни хора. Ето на - преди няколко дни пътувах с автобуса и се качи една жена на около 45-50 години, която беше очератала очите си със светлосин молив, носеше ярко червено червило, имаше големи пластмасови маргаритки за обици, носеше жълто яке, синя пола на плисета и червени гумени ботуши. Да не забравим - косата й беше хваната на две опашки. Ако щете вярвайте, точно така изглеждаше. Аз се стараех да не я гледам много, та все така скришно я оглеждах и се чудех в кой ли свят живее. Защото тя определено не беше от нашия - със скучните ни сиви дрехи и незабележим грим. Не че поддържам подобен стил на обличане, но цялата тази шарения ми оцвети деня. Днес, докато се разхождахме с варненската ми гостенка по улицата, на която не й знам името, видяхме още една купчинка чудати хора. Повечето са смешни, но въпреки това - харесва ми! Харесва ми тази свобода, която властва тук. Всеки да носи каквото си иска, без да му пука - комбинират различни стилове, несъвместими дрехи, бижута и цветове. Във Варна не беше така, то още не е - там липсва тази фриволност, там има няколко определени стила, в които се обличат хората и съществуват евентуали вариации, но като цяло се придържат към определените. Не говоря за всички, разбира се, но така беше при повечето хора, които срещах по улиците.
Шарено, шарено, шарено.
Ако имах смелост, бих си купила червено вълнено палто, но заложих отново на класиката - черно.
Е, дойдох и така и не посетих всичките тези неща, за които толкова говорех. Но пък постоянно срещам странни хора. Ето на - преди няколко дни пътувах с автобуса и се качи една жена на около 45-50 години, която беше очератала очите си със светлосин молив, носеше ярко червено червило, имаше големи пластмасови маргаритки за обици, носеше жълто яке, синя пола на плисета и червени гумени ботуши. Да не забравим - косата й беше хваната на две опашки. Ако щете вярвайте, точно така изглеждаше. Аз се стараех да не я гледам много, та все така скришно я оглеждах и се чудех в кой ли свят живее. Защото тя определено не беше от нашия - със скучните ни сиви дрехи и незабележим грим. Не че поддържам подобен стил на обличане, но цялата тази шарения ми оцвети деня. Днес, докато се разхождахме с варненската ми гостенка по улицата, на която не й знам името, видяхме още една купчинка чудати хора. Повечето са смешни, но въпреки това - харесва ми! Харесва ми тази свобода, която властва тук. Всеки да носи каквото си иска, без да му пука - комбинират различни стилове, несъвместими дрехи, бижута и цветове. Във Варна не беше така, то още не е - там липсва тази фриволност, там има няколко определени стила, в които се обличат хората и съществуват евентуали вариации, но като цяло се придържат към определените. Не говоря за всички, разбира се, но така беше при повечето хора, които срещах по улиците.
Шарено, шарено, шарено.
Ако имах смелост, бих си купила червено вълнено палто, но заложих отново на класиката - черно.
вторник, 27 януари 2009 г.
А сега малко по-културно:
Тази събота ще ми публикуват разказа в Капитал Лайт, заедно с хамавото ми интервю. Второто значително се притеснявам да го видя напечетано редом до снимката ми.
Но все пък - една мечта за сбъдване по-малко.
И съм изключително щастлива и доволна, защото се оказа,че не е чак толкова непостижимо и се изисква малко оригиналност и хъс, за да се справиш.
Йей!
Тази събота ще ми публикуват разказа в Капитал Лайт, заедно с хамавото ми интервю. Второто значително се притеснявам да го видя напечетано редом до снимката ми.
Но все пък - една мечта за сбъдване по-малко.
И съм изключително щастлива и доволна, защото се оказа,че не е чак толкова непостижимо и се изисква малко оригиналност и хъс, за да се справиш.
Йей!
петък, 23 януари 2009 г.
Пазете се
[18:42:15] Ани says: познавамe ли се?
[18:45:37] Sascho Borisov says: ne
[18:46:59] Sascho Borisov says: moje li da si chatim
[18:47:17] Ани says: Стига да не искаш снимки и да си търсиш гадже по нета :P
[18:49:02] Sascho Borisov says: да тьрся си гьдже
[18:49:50] Ани says: да не си търсиш гадже,имам предвид
[18:50:12] Sascho Borisov says: This message has been removed
[18:54:15] Sascho Borisov says: da
[18:55:19] Sascho Borisov says: 4ao
Много не ги обичам такива, ако на някой му се лепне, никът му е sasho_baroveca
Душичка. Поне да си пишеше запетаите.
[18:45:37] Sascho Borisov says: ne
[18:46:59] Sascho Borisov says: moje li da si chatim
[18:47:17] Ани says: Стига да не искаш снимки и да си търсиш гадже по нета :P
[18:49:02] Sascho Borisov says: да тьрся си гьдже
[18:49:50] Ани says: да не си търсиш гадже,имам предвид
[18:50:12] Sascho Borisov says: This message has been removed
[18:54:15] Sascho Borisov says: da
[18:55:19] Sascho Borisov says: 4ao
Много не ги обичам такива, ако на някой му се лепне, никът му е sasho_baroveca
Душичка. Поне да си пишеше запетаите.
четвъртък, 22 януари 2009 г.
сряда, 21 януари 2009 г.
Януари и Февруари са умрели месеци. Сякаш всичко спира по това време - такситата, например, имат най-малко клиенти тогава. Хората по блоговете спират да пишат или го правят значително по-рядко. Парното спира (не е смешно,не е), хората намаляват излизанията до минимум, партитата са малко.
Имам чувството, че януари и февруари се започва едно настройване за новата година,за всичките неща,които очакват да им се случат и най-вече за новогодишните планове. Ах,на мамааа. Рядко си ги правя - по-скоро рядко си ги правя на Нова Година, инак често имам списък с неща,който да променя в себе си или околните.Вчера, докато бяхме на кафе с Марти, слушах за неговият новогодишен план,дано го изпълни. Аз, ако не бях в сесия в началото на януари, също щях активно да нищоправя. Но въпросното явление до такава степен ме ангажира, че пропуснах Коледа. И сега се чувствам значително ощетена. Пропуснах да си пусна на Марая Кери "All I want for Christmas is you" или на Джордж Майкъл "Last Christmas", пропуснах да си пусна старите хубави коледни песни,които с Ния слушахме нон-стоп през останалите месеци. И сега съм леко потисната. Често ми се случва така - чакам,чакам,чакам някое събитие и когато най-накрая настъпи, по някаква непонятна за мен причина го пропускам и няколко дни след това се сещам,че е минало и ме доядява, че съм го пропуснала. Как може да не съм се чувствала коледно на Коледа? Всичко завършва с обещанието да се почувствам коледно на следващата Коледа, да пея коледни песни, да изпека поне веднъж коледни сладки и да накупя много подаръци. Четвъртото го правя винаги.Днес като се прибера вкъщи, ще си изтегля няколко коледни песни и ще си ги пусна, ей-така да си изживея една мини Коледа за половин час. Поне да осмисля януари :Р
Имам чувството, че януари и февруари се започва едно настройване за новата година,за всичките неща,които очакват да им се случат и най-вече за новогодишните планове. Ах,на мамааа. Рядко си ги правя - по-скоро рядко си ги правя на Нова Година, инак често имам списък с неща,който да променя в себе си или околните.Вчера, докато бяхме на кафе с Марти, слушах за неговият новогодишен план,дано го изпълни. Аз, ако не бях в сесия в началото на януари, също щях активно да нищоправя. Но въпросното явление до такава степен ме ангажира, че пропуснах Коледа. И сега се чувствам значително ощетена. Пропуснах да си пусна на Марая Кери "All I want for Christmas is you" или на Джордж Майкъл "Last Christmas", пропуснах да си пусна старите хубави коледни песни,които с Ния слушахме нон-стоп през останалите месеци. И сега съм леко потисната. Често ми се случва така - чакам,чакам,чакам някое събитие и когато най-накрая настъпи, по някаква непонятна за мен причина го пропускам и няколко дни след това се сещам,че е минало и ме доядява, че съм го пропуснала. Как може да не съм се чувствала коледно на Коледа? Всичко завършва с обещанието да се почувствам коледно на следващата Коледа, да пея коледни песни, да изпека поне веднъж коледни сладки и да накупя много подаръци. Четвъртото го правя винаги.Днес като се прибера вкъщи, ще си изтегля няколко коледни песни и ще си ги пусна, ей-така да си изживея една мини Коледа за половин час. Поне да осмисля януари :Р
събота, 17 януари 2009 г.
Първо си мислех, че е роман. Бях убедена, че е роман, докато не стигнах до 88 стр. и първата новела - "Мечтателката от Остенде" свърши. Реакцията ми буквално беше "Ъ?!". Бях се настроила за нещо действително дълго и краят определено ме свари неподготвена. Предполагам и точно поради тази причина разказът не ми допадна толкова. Иначе ако трябва да съм обективна - историята беше красива и приятна по онзи кротък начин,по който Ерик-Емануел Шмит умее да разказва. Имам намерение да я прочета още веднъж, за да видя дали ще ми се промени първото впечатление.Втората история "Съвършеното убийство" и третата "Да оздравееш"" определено са ми фаворити. Особено третата, беше толкова прекрасна история, толкова хубаво написана, развитието на главната героиня, въпреки че беше изключително, не се случваше по клиширания "Край!От утре съм друга" начин, а кротко, спокойно и постепенно и звучеше в пъти по-реалистично и постижимо от другите. Наистина много ме разчувства и даже накрая преглътнах трудно една заседнала в гърлото ми буца. Четвъртата и петата история сякаш бяха за пълнеж. Особено петата, имам чувството, че я бяха сложили, колкото да увеличат страниците с още 10-ина. Може и да преувеличавам, но наистина ми се стори излишна, а самият сюжет също не ме впечатли.
What goes aroun through your mind when someone says "Lets go for a drink?"
Добре де, срам, не срам и аз ги правя повечето от посочените "женски" неща. Генетично ми е заложено.
Добре де, срам, не срам и аз ги правя повечето от посочените "женски" неща. Генетично ми е заложено.
събота, 10 януари 2009 г.
Ново начало
Напоследък ми разказват следния виц:
- Как е новото име на Овъргаз?
- Газ Оувър.
Напоследък въобще нямам време да мисля за кризи или газова недостатъчност. Мисля си само за сесията, което е направо невероятно за мен. Толкова много не съм учила от миналата година покрай кандидат-студ. изпити. Хм, бих написала дълъг пост за това как смятам да променя (отново) основната тема на постовете си, но... не ми се пише. Просто ще го направя, вместо да пиша как мисля да го направя.
- Как е новото име на Овъргаз?
- Газ Оувър.
Напоследък въобще нямам време да мисля за кризи или газова недостатъчност. Мисля си само за сесията, което е направо невероятно за мен. Толкова много не съм учила от миналата година покрай кандидат-студ. изпити. Хм, бих написала дълъг пост за това как смятам да променя (отново) основната тема на постовете си, но... не ми се пише. Просто ще го направя, вместо да пиша как мисля да го направя.
Абонамент за:
Публикации (Atom)