Малък, мъничък спойлер за тези, на които им сече пипето:
Човече, аз съм екстрасенс!

Добре де, егоцентрична, егоцентрична, колко да съм егоцентрична?*
Май много...
Гледам хората си водят блогове, пишат за филми, книги, изложби. Пускат снимки на този и онзи, разни фотосесии, разни колекции. Музикални клипове споделят и обсъждат концерти. А аз си говоря за живота и към нищо/никого не линквам. В това ми бил чарът.
Вчера получих най-щастливата тройка в живота си. А днес нямам за какво да се оплача, какво по-хубаво от това? Приемат се предложения,да.

*Знам,че е изтъркана фразата. Но никой не може да ме разубеди, че cliche-то не звучи секси.

To my three lovely lovelies

(though only one will read it)

Хехей, много, много е хубаво да ти се случат някакви неща, които изобщо не си ги очаквал или си ги отписал, като свършени вече.
Йей и за новата ми разкошна придобивка от Orsay, да живеят намаленията!
П.П.Обожавам този магазин ^^ А след изпита по статистика, ако оцелея, няма да простя и на Z Outlet <3

Случайните изблици на надежда и мобилизиране са сред едни от най-хубавите подаръци, които човек може сам да си направи. Дори и резултатът да не е като по американските филми, чувството, че сам си се вдигнал и си намерил достатъчно силици, за да поемеш още едно предизвикателство, е много, много удовлетворяващо.
А въпросът дали е имало смисъл, някак си остава встрани :)

Чудя се дали има други такива родители, които да те успокояват с "е, все някой трябва да е прецакан", "я си овладей психическото състояние и не се дръж така инфантилно", "не се притеснявай, повечето хора с това заболяване са умирали от нещо друго", "да не съм чул повече да си отишла на изпит за повишаване, ти за много важна ли се имаш?", "гледай се каква си задръстена, защо си стоиш вкъщи". Чудя се наистина.

Животът ни е пълен с пропуснати шансове.
Цаката е да не се тръшкаш за всеки пропуснат, а да осъзнаеш, че не можеш да огрееш навсякъде и да се научиш да вземаш правилните решения. Защото за някои от тези пропуснати шансове си е струвало да се ядосваш, но за други не. И затова трябва да се пресява важното от не толкова важното.

Прекалено много се поддавам на настроенията си. Станах на 20 и още не съм се научила да ги владея или поне да не се влияя толкова от тях.
В момента ме е обзела ужасна апатия - едно от онези настроения, които ме обземаха, докато бях в гимназията. Винаги вечер, винаги посреднощ, когато няма с кого да си говориш в чата, няма на кого да се обадиш да излезете, пък и да не се лъжем - кой ще се навие да излезе навън след полунощ януари месец и то не на дискотека. И тъй си тъна в апатия - тричасова - и мразя света, че не ми доставя достатъчно развлечения, че не ме е срещнал с достатъчно интересни и импулсивни хора, че не ме е влюбил щастливо, но пък ме е натоварил с куп досадни задължения - като сесията например. На моменти мразя целия обществен строй - не защото не ми се учи, а защото ме кара да изпълнявам затъпяващи задължения с цел да бъда част от обществото. А могат да се вършат толкова по-интересни неща. Уви, аз съм шубе и вярвам, че за тях трябва втори - не, не е нужно да е някоя любов, а просто компания. И понеже такава няма, тънем в апатия и обвиняваме света, заради собственото ни бездействие.
Друга ми беше мисълта обаче - има и по-лошо от среднощната апатия. И това по-лошо го преживявам всеки път. Да си наумиш, че точно един определен човек може да се разсее. И логично - търсиш контакт с този човек. А на него грам не му пука за тебе, че на теб ти е тъпо,нали. Или пък докато водите разговора, заветния разговор, който ще те разсее, осъзнаваш как този човек не е по-различен от останалите. Как той не е този, който може да те изведе от това състояние, как той е скучен. Това убива. И разочарова, а е ужасно да бъдеш разочарован, когато си мислиш, че няма накъде повече. Защото един вид надеждата се свива, за сметка на апатията. Връзката им е обратнопропорционална. В подобни моменти се опитвам да мисля положително - не ми трябва някой да ме измъква, мога и сама да се измъкна... Мога, дръжки.
Искам някой да ме измъкне. Но няма. Защото тези, които искат, не ги искам аз - и пак не става дума за любов,не. Тези, които мисля за интересни, се оказват обикновени и няма кой да ме разсее.
Имам нужда от нещо ново в живота си. Отново.

От снощи усещам в устата си вкуса на хляб с маслини, който ядох преди месец. Много ми е хубаво. Не правя почти нищо съществено, освен да уча. А имам много да правя и мисля днес да започна да отмятам задачите една по една. Този път съм си цели десет дни вкъщи и трябва да свърша всичко, което съм си наумила - освен да посетя докторите, тях ще ги оставя за следващия път, че ми писна да изпълнявам рецепти. Тъкмо му се вижда края на последната серия хапчета.
Тази година, ако вярваме на поверието, че който намери паричката в баницата, е късметлия, то аз трябва да пускам тото всеки Божи ден. Четири баници/питки - четири парички. Такова чудо никога не е било, не само с мен, ами изобщо с някого от семейството. Има да паля свещички в църквата :Р
Голямо празнуване беше тази година, остава ми още един рожден ден и ще закрия сезона на празниците. Спрях да преяждам още на 30-и, но въпреки това още ми става лошо, когато видя храна.
А писането как мъчно вървиии, просто не е истина. Ето, направих си поредния блог, ама пак ме е яд, че нещо не е съвсем тамън.
Нищо смислено не казвам.