Последната книга, която прочетох беше "Краят на вечността" от Айзък Азимов. Симпатична е, мъничка, увлекателна и кратка. Азимов е готин, някой казват,че бил прекалено суховат, но на мен ми допада или поне това, което съм прочела от него.
Последният филм, който изгледах беше The Fall на Тарсем, който е римейк на българския "Йо-хо-хо!". Гледах филма на два пъти, първият път - страшно ми хареса, вторият път, когато си пуснах втората половина - цялата му магия и привлекателност,която бях открила първият път, изчезна. Стори ми се съвсем обикновенно "странен" филм. Но все пак, препоръчвам, интересен филм за гледане е.
Последният албум, който изслушах.... опа, зазвучах като лексикон.
Много много не обичам злобни, нацупени, сърдити, неучтиви, непомагащи продавачки. Всеки път,когато съм в супермаркета до нас, продавачките мълчат като пукали. АЗ съм тази, която казва "Добър вечер" и "Довиждане". Има една по-застаряваща, леле, тази е като баба Яга. Нацупена и зла. И те гледа сякаш извършваш някакво престъпление като си купуваш от този магазин. Ако им бях шеф, щях да ги изгоня всичките. Виждат ме как се запътвам към касата и сякаш напук на мен, отиват на някакъв щанд да подредят нещо. ВТФ?! Не се прави така! Подлудяват ме.
Или как ме дразнят продавачките в магазини,които си говорят с някого, аз влизам,те дори не ме поглеждат,а продължават да си говорят. Не че умирам да ми гледат в ръцете и да ме следят навсякъде, ама бива ли подобно отношение? И понеже може да звуча надуто. Ами не, аз също работих като продавачка. И бях постоянно усмихната, питах дали мога да помогна, поздравявах и се смеех на глупавите шеги. Защото те са клиенти и се предполагаше, че трябва да им е приятно в магазина, за да се върнат втори път. Като видя злобна продавачка, просто не влизам втори път или влизам, да ги направя на луди.
петък, 27 февруари 2009 г.
неделя, 22 февруари 2009 г.
сряда, 18 февруари 2009 г.
Мързеливи зависимости...
Гледай сега колко съм мързелива.
"Мамо, дай ми 20 лв да си купя анцунг, ще ходя на йога." Мама не даде 20, а 65 и аз си имам освен ангунц и маратонки. "А, мамо, аз като отива в София, веднага ще се запиша!" Дойдох в София и три седмици по-късно не съм се записала, имам си от логично, по-логично обяснение, разбира се.
Отидох веднъж до читалището... Нямаше пазач, нямаше табло с разписание на занятията, нямаше номерация на стаите и евентуално някаква информация кога има занятия по йога. Нямаше пукнат човек в читалището в сряда следобед. По едно време излиза един човек от някаква стая, въобще не го поглеждам, той се отдалечава от мен и започва да говори с "пиле"-то по телефона. Пет минути по-късно свършва разговора и аз надничам през отворената врата да видя какво има вътре. Ами театрална група имаше. А човекът, който излезе от там, беше Димитър - театралния сценарист/режисьор?! от Сървайвър 3. Знаменитост в околността! :) Шматках се още десет минути безрезултатно, оглеждах се, никой не се появи и се отказах. Реших да отида после пак да проверя, но така и не се сетих. Може утре на връщане от гарата да видя отново. Но страшно ме сащиса факта, че нямаше пазач или поне някакъв човек, който да стои там в предверието и да насочва неинформираните като мен.
Ще мога, разбира се, да се запиша чак март месец, защото в петък си тръгвам и да дам за една седмица 20 лв, ще пропусна, мерси.
В края на миналата седмица ми се наложи да прочета една глава от книга на Питър Дракър, (човекът, измислил предприемачеството - или поне така твърди преподавателят по основи на управлението). Ставаше въпрос за самоусъвършенстване - винаги съм избягвала такива книги, създават някакво желание за промяна, но в същото време ми звучат някак неприложими. Както и да е, тези 30 страници, които прочетох, бяха изключителни. Върна ли се вкъщи, взимам пари от нашите и отивам на лов за Питър Дракър. Ставаше въпрос за това как човек трябва да открие кои са положителните му качества и да развива тях, също така е важно да знае и слабите си страни, за да не се наема на работа, която не е за него. Да се опита да разбере дали го бива повече като шеф в малка фирма или като акула в голяма и пр. Едно нещо обаче особено ме заинтригува:
"Човек полага неколкократно повече усилия, за да премине от ниво "некадърен" на ниво "справящ се приемливо" с неща, които не му се отдават, отколкото от ниво "много добър" на ниво "перфектен" с неща, които му се отдават."
И се замислих - как седем години аз полагах страшно много усилия, за да изкарвам четворки и в най-добрия случай петици първо всредното училище в клас за математици, а след това и в Математическата гимназия. Бъхтих се като луда за тези оценки,а приятелите ми ги изкарваха от раз. В часовете по литература беше обратното - идваше контролно, те учеха като хамави всякакви анализи, а аз без, ама буквално без да съм прочела един анализ, сядах и си пишех за отличен. Учителката, милата, ако можеше и седем щеше да ми пише. Всеки път, когато пишех есе, то се четеше пред целия клас, публикували са ме два пъти в училищни годишници с общо четири разказа. И всичко това без да полагам някакви по-сериозни усилия. Чувствам се изключително прецакана.
И отново направих същата грешка като в седми клас - тогава разправях как каквото и да се случи, няма да вляза в Математическа гимназия, обаче двете ми най-добри приятелки влязоха и аз просто не можех да не съм с тях. А още тогава исках да уча езици, не математика.
В 12 клас - "А не, аз да не съм луда?! Никаква икономика! Може да не ме приемат първата година, но аз ще уча журналистика! Не, никаква икономика!"
И какво правя в момента!? Уча икономика.
По дяволите, за всичко съм виновна аз, разбира се. Можех да тропна с крак и да кажа на нашите, че ще уча журналистика. Но не, подведох се по техните мнения, че журналист няма да стана, няма да мога да пиша за нищо специализирано и ще ме бутат все за жълтите клюки. А и разбира се- виж сега, ти пет години си учила математика, толкова много знания имаш, не може да ги пропилееш просто така, трябва да ги надградиш! А това ще се случи само в икономиката!
Ами не, по дяволите. Бясна съм, защото докато пиша тези неща и осъзнавам как за сетен път се самопрецаках. Защото всеки път съм прекалено несигурна и чакам някой да реши вместо мен. Е, после ми е леко, защото мога него да обвинявам и да не си нося сама вината. Но стига вече, след няколко месеца ще стана на 20 и трябва сама да взимам тези решения. Не искам да я уча скапаната икономика, но нямам достатъчно смелост да прекъсна. Естествено. Чувствам се като абсолютно мекотело. Пак ще стоя отстрани и ще въздишам по тези, които са си последвали мечтите и сега ги осъществяват, а аз ще си кютам сигурната работа и сигурните пари. А, мерси, тъй като гледам с тая криза, само мене ще ме търсят като икономист.
Да не говорим, че нашите въобще не си дават сметка, че в училище завършвах с петици по математика, абсолютно всяка година по милост. И въпросните "знания" са толкова несигурни и по-малко, отколкото очакват, че въобще не мога да ги използвам за основа. Не че не разбирам математика, разбирам я - ако бях в езикова гимназия, примерно, щях да съм отличничка, нивото ми е такова, не беше за математическа гимназия. Пак ще полагам усилия да стана от некадърна, приемлива, вместо блестяща в някоя друга област.
Лошо да ми е, сама си ги избрах.
"Мамо, дай ми 20 лв да си купя анцунг, ще ходя на йога." Мама не даде 20, а 65 и аз си имам освен ангунц и маратонки. "А, мамо, аз като отива в София, веднага ще се запиша!" Дойдох в София и три седмици по-късно не съм се записала, имам си от логично, по-логично обяснение, разбира се.
Отидох веднъж до читалището... Нямаше пазач, нямаше табло с разписание на занятията, нямаше номерация на стаите и евентуално някаква информация кога има занятия по йога. Нямаше пукнат човек в читалището в сряда следобед. По едно време излиза един човек от някаква стая, въобще не го поглеждам, той се отдалечава от мен и започва да говори с "пиле"-то по телефона. Пет минути по-късно свършва разговора и аз надничам през отворената врата да видя какво има вътре. Ами театрална група имаше. А човекът, който излезе от там, беше Димитър - театралния сценарист/режисьор?! от Сървайвър 3. Знаменитост в околността! :) Шматках се още десет минути безрезултатно, оглеждах се, никой не се появи и се отказах. Реших да отида после пак да проверя, но така и не се сетих. Може утре на връщане от гарата да видя отново. Но страшно ме сащиса факта, че нямаше пазач или поне някакъв човек, който да стои там в предверието и да насочва неинформираните като мен.
Ще мога, разбира се, да се запиша чак март месец, защото в петък си тръгвам и да дам за една седмица 20 лв, ще пропусна, мерси.
В края на миналата седмица ми се наложи да прочета една глава от книга на Питър Дракър, (човекът, измислил предприемачеството - или поне така твърди преподавателят по основи на управлението). Ставаше въпрос за самоусъвършенстване - винаги съм избягвала такива книги, създават някакво желание за промяна, но в същото време ми звучат някак неприложими. Както и да е, тези 30 страници, които прочетох, бяха изключителни. Върна ли се вкъщи, взимам пари от нашите и отивам на лов за Питър Дракър. Ставаше въпрос за това как човек трябва да открие кои са положителните му качества и да развива тях, също така е важно да знае и слабите си страни, за да не се наема на работа, която не е за него. Да се опита да разбере дали го бива повече като шеф в малка фирма или като акула в голяма и пр. Едно нещо обаче особено ме заинтригува:
"Човек полага неколкократно повече усилия, за да премине от ниво "некадърен" на ниво "справящ се приемливо" с неща, които не му се отдават, отколкото от ниво "много добър" на ниво "перфектен" с неща, които му се отдават."
И се замислих - как седем години аз полагах страшно много усилия, за да изкарвам четворки и в най-добрия случай петици първо всредното училище в клас за математици, а след това и в Математическата гимназия. Бъхтих се като луда за тези оценки,а приятелите ми ги изкарваха от раз. В часовете по литература беше обратното - идваше контролно, те учеха като хамави всякакви анализи, а аз без, ама буквално без да съм прочела един анализ, сядах и си пишех за отличен. Учителката, милата, ако можеше и седем щеше да ми пише. Всеки път, когато пишех есе, то се четеше пред целия клас, публикували са ме два пъти в училищни годишници с общо четири разказа. И всичко това без да полагам някакви по-сериозни усилия. Чувствам се изключително прецакана.
И отново направих същата грешка като в седми клас - тогава разправях как каквото и да се случи, няма да вляза в Математическа гимназия, обаче двете ми най-добри приятелки влязоха и аз просто не можех да не съм с тях. А още тогава исках да уча езици, не математика.
В 12 клас - "А не, аз да не съм луда?! Никаква икономика! Може да не ме приемат първата година, но аз ще уча журналистика! Не, никаква икономика!"
И какво правя в момента!? Уча икономика.
По дяволите, за всичко съм виновна аз, разбира се. Можех да тропна с крак и да кажа на нашите, че ще уча журналистика. Но не, подведох се по техните мнения, че журналист няма да стана, няма да мога да пиша за нищо специализирано и ще ме бутат все за жълтите клюки. А и разбира се- виж сега, ти пет години си учила математика, толкова много знания имаш, не може да ги пропилееш просто така, трябва да ги надградиш! А това ще се случи само в икономиката!
Ами не, по дяволите. Бясна съм, защото докато пиша тези неща и осъзнавам как за сетен път се самопрецаках. Защото всеки път съм прекалено несигурна и чакам някой да реши вместо мен. Е, после ми е леко, защото мога него да обвинявам и да не си нося сама вината. Но стига вече, след няколко месеца ще стана на 20 и трябва сама да взимам тези решения. Не искам да я уча скапаната икономика, но нямам достатъчно смелост да прекъсна. Естествено. Чувствам се като абсолютно мекотело. Пак ще стоя отстрани и ще въздишам по тези, които са си последвали мечтите и сега ги осъществяват, а аз ще си кютам сигурната работа и сигурните пари. А, мерси, тъй като гледам с тая криза, само мене ще ме търсят като икономист.
Да не говорим, че нашите въобще не си дават сметка, че в училище завършвах с петици по математика, абсолютно всяка година по милост. И въпросните "знания" са толкова несигурни и по-малко, отколкото очакват, че въобще не мога да ги използвам за основа. Не че не разбирам математика, разбирам я - ако бях в езикова гимназия, примерно, щях да съм отличничка, нивото ми е такова, не беше за математическа гимназия. Пак ще полагам усилия да стана от некадърна, приемлива, вместо блестяща в някоя друга област.
Лошо да ми е, сама си ги избрах.
събота, 14 февруари 2009 г.
Пуши ли ти се?
Аз не съм пушач. Родителите ми не пушат. Брат ми не пуши. Нямам близък приятел, който да пуши. От роднините ми пушат единствено двама.
Извод: аз съм голяма късметлийка.
Освен че съм късметлийка, съм и крадла. Видях това:
Пуши, пуши, пуши!
И нямаше как да не проявя поне веднъж социална съпричастност. Не че в момента сериозно се шуми около това, но се замислих. Нямам нищо против пушачите - изборът да пушат е техен, веднъж помолих един познат да ми обясни защо пуши - "Започнах на 14 и от там спирка няма, не мога да ги спра вече."
Всички знаем какво е казал Жул Верн, чела съм статии, в които се твърди, че зависимостта към цигарите е по-силна от зависимостта към наркотиците. Не знам дали е така. Аз пуших в продължение на един месец, когато бях в четвърти клас, (мамо, добре че не четеш това), после спрях, слава Богу.
Но има едно нещо, което страшно много ме гложди - случвало се е да присъствам на "пропушването" на разни познати. Кашлят, сълзят очи, задавят се, но не спират. Не разбирам, абсолютно непонятно ми е защо продължават,(като изключим конформизма, разбира се)?! Идеята ми е, че за да минеш през тази част със задавянето, трябва да си изключително ам, нахъсан, да кажем. Как, за бога, би могъл човек да поиска да пропуши?! Какво толкова съблазнително би намерил в цигарите, че да започнеш?
Глупави, глупави хора. Да ме прощават евентуалните читатели - пушачи.
Извод: аз съм голяма късметлийка.
Освен че съм късметлийка, съм и крадла. Видях това:
Пуши, пуши, пуши!
И нямаше как да не проявя поне веднъж социална съпричастност. Не че в момента сериозно се шуми около това, но се замислих. Нямам нищо против пушачите - изборът да пушат е техен, веднъж помолих един познат да ми обясни защо пуши - "Започнах на 14 и от там спирка няма, не мога да ги спра вече."
Всички знаем какво е казал Жул Верн, чела съм статии, в които се твърди, че зависимостта към цигарите е по-силна от зависимостта към наркотиците. Не знам дали е така. Аз пуших в продължение на един месец, когато бях в четвърти клас, (мамо, добре че не четеш това), после спрях, слава Богу.
Но има едно нещо, което страшно много ме гложди - случвало се е да присъствам на "пропушването" на разни познати. Кашлят, сълзят очи, задавят се, но не спират. Не разбирам, абсолютно непонятно ми е защо продължават,(като изключим конформизма, разбира се)?! Идеята ми е, че за да минеш през тази част със задавянето, трябва да си изключително ам, нахъсан, да кажем. Как, за бога, би могъл човек да поиска да пропуши?! Какво толкова съблазнително би намерил в цигарите, че да започнеш?
Глупави, глупави хора. Да ме прощават евентуалните читатели - пушачи.
петък, 13 февруари 2009 г.
Срещи, срещи, срещи
За трети път започвам да пиша и затривам написаното. Първо мислех да описвам колко ми е глупаво да разсъждавам в интернет, специално в интернет. Пред хора или сама разсъждавам надълго и нашироко, но в интернет ми се струва безплодно да разсъждавам, особено при положение, че никой не ме чете. После реших да пиша за срещите - как постоянно си уговарям срещи, как все мрънкам, че съм се уговорила да изляза с този или онзи, как има моменти, в които не мога да си избера един човек от указателя ми с 70 номера, с когото да изляза, и се тръшкам, че няма с кого да изляза. Как пък в други моменти ми се налага да откажа по няколко предложения, защото ми се стои вкъщи. Очевидно се отказах да пиша и това.
Стоян ми се обади днес да си говорим, беше миличко и се изненадах колко се зарадвах за това, че ми се обади. Почти не се депресирах, когато се прибирах към квартирата, след като изпратих Гери и брат ми.
Ох, писна ми да оригиналнича.
Стоян ми се обади днес да си говорим, беше миличко и се изненадах колко се зарадвах за това, че ми се обади. Почти не се депресирах, когато се прибирах към квартирата, след като изпратих Гери и брат ми.
Ох, писна ми да оригиналнича.
неделя, 8 февруари 2009 г.
Да си търсиш работа е досадно. Особено, ако си студент с претенции. Тежко е, тежко е.
Вчера си направих списък с кого трябва да се видя - списъкът наброява 12 души. Бу каза да си направя календарче със срещи. Най-глупавото в цялата работа е, че се съгласих да изляза с Владо на 14-и. А се чувствам гузно, заради Стоян. Факт е, че с него нищо не сме обещавали, нищо не сме говорили, на практика нямаме никакви по-интимни отношения, но въпреки това ми е виновно, че ще излизам с друго момче на св. майната-му-Валентин. Въобще не ми пука вече за празника. А на Владо разясних, че не съм свободна. Не че Стоян е проявил интерес, но аз лично се чувствам заета вече. Сама съм си виновна - кой ме би по главата да приемам предложението на Владо?
Женска му работа.
Вчера си направих списък с кого трябва да се видя - списъкът наброява 12 души. Бу каза да си направя календарче със срещи. Най-глупавото в цялата работа е, че се съгласих да изляза с Владо на 14-и. А се чувствам гузно, заради Стоян. Факт е, че с него нищо не сме обещавали, нищо не сме говорили, на практика нямаме никакви по-интимни отношения, но въпреки това ми е виновно, че ще излизам с друго момче на св. майната-му-Валентин. Въобще не ми пука вече за празника. А на Владо разясних, че не съм свободна. Не че Стоян е проявил интерес, но аз лично се чувствам заета вече. Сама съм си виновна - кой ме би по главата да приемам предложението на Владо?
Женска му работа.
петък, 6 февруари 2009 г.
Като бях в 11-и клас, обяснявах на всички как искам да дойда в София, за да живея и уча, защото тук има толкова много живот, толкова много движение, заведения, театри,книжарници, клубове, хора, срещи. Всичко. В 11-и клас смятах, че в София има от всичко по много.
Е, дойдох и така и не посетих всичките тези неща, за които толкова говорех. Но пък постоянно срещам странни хора. Ето на - преди няколко дни пътувах с автобуса и се качи една жена на около 45-50 години, която беше очератала очите си със светлосин молив, носеше ярко червено червило, имаше големи пластмасови маргаритки за обици, носеше жълто яке, синя пола на плисета и червени гумени ботуши. Да не забравим - косата й беше хваната на две опашки. Ако щете вярвайте, точно така изглеждаше. Аз се стараех да не я гледам много, та все така скришно я оглеждах и се чудех в кой ли свят живее. Защото тя определено не беше от нашия - със скучните ни сиви дрехи и незабележим грим. Не че поддържам подобен стил на обличане, но цялата тази шарения ми оцвети деня. Днес, докато се разхождахме с варненската ми гостенка по улицата, на която не й знам името, видяхме още една купчинка чудати хора. Повечето са смешни, но въпреки това - харесва ми! Харесва ми тази свобода, която властва тук. Всеки да носи каквото си иска, без да му пука - комбинират различни стилове, несъвместими дрехи, бижута и цветове. Във Варна не беше така, то още не е - там липсва тази фриволност, там има няколко определени стила, в които се обличат хората и съществуват евентуали вариации, но като цяло се придържат към определените. Не говоря за всички, разбира се, но така беше при повечето хора, които срещах по улиците.
Шарено, шарено, шарено.
Ако имах смелост, бих си купила червено вълнено палто, но заложих отново на класиката - черно.
Е, дойдох и така и не посетих всичките тези неща, за които толкова говорех. Но пък постоянно срещам странни хора. Ето на - преди няколко дни пътувах с автобуса и се качи една жена на около 45-50 години, която беше очератала очите си със светлосин молив, носеше ярко червено червило, имаше големи пластмасови маргаритки за обици, носеше жълто яке, синя пола на плисета и червени гумени ботуши. Да не забравим - косата й беше хваната на две опашки. Ако щете вярвайте, точно така изглеждаше. Аз се стараех да не я гледам много, та все така скришно я оглеждах и се чудех в кой ли свят живее. Защото тя определено не беше от нашия - със скучните ни сиви дрехи и незабележим грим. Не че поддържам подобен стил на обличане, но цялата тази шарения ми оцвети деня. Днес, докато се разхождахме с варненската ми гостенка по улицата, на която не й знам името, видяхме още една купчинка чудати хора. Повечето са смешни, но въпреки това - харесва ми! Харесва ми тази свобода, която властва тук. Всеки да носи каквото си иска, без да му пука - комбинират различни стилове, несъвместими дрехи, бижута и цветове. Във Варна не беше така, то още не е - там липсва тази фриволност, там има няколко определени стила, в които се обличат хората и съществуват евентуали вариации, но като цяло се придържат към определените. Не говоря за всички, разбира се, но така беше при повечето хора, които срещах по улиците.
Шарено, шарено, шарено.
Ако имах смелост, бих си купила червено вълнено палто, но заложих отново на класиката - черно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)