Беше хубаво да го осъзная

Да, ще се виждаме на няколко месеца, за да си правим бърз преглед на живота и това, което му се е случило. Ще си говорим за всякакви глупости, ще обсъждаме всичко ново, всичко, което е станало постоянно от последното ни виждане и всичко, което предстои. Да, докато не изчерпим всички теми на разговор и не започнем да ровим в миналото. А не, не ме разбирай погрешно, мен това нещо въобще не ме бърка вече. Да бе, и аз онзи съм го преживяла от сто години. Но пак ще си разказваме до болка познати истории. И ще си налагаме да ги забравяме, защото след няколко месеца отново ще се видим и пак ще стигнем до момента, в който ровичкаме в миналото и се убеждаваме, че всичко е зад гърба ни. Всяка себе си и всяка другата. Но ще си разказваме историите, докато осъзнаем, че ги разказваме, защото все още ни тормозят и не сме ги преживели. И може би някъде там, дълбоко вътре, ще се надяваме, че след стотното разказване, ще се помирим със себе си и с миналото и ще спрем да разказваме. Защото хората говорят, само когато ги вълнува.

Край на сесията!

 Краят на сесията най-накрая дойде! И какво последва? Шопинг и малко социални контакти, за да си припомним какво е да живееш нормален живот. Йей!

Абсолютната истина, с едната разлика, че мама само като чуе новата простотия, която сме свършили или която планираме да свършим, ме поглежда с уморен поглед и казва:
"Ти го измисли това, нали?" :D

Ани има рожден ден!

"Всичко е добре, когато свършва добре. Ако не свършва добре, значи не е краят!"

Този цитат го прочетох преди няколко месеца и ми се стори някак си пресилено оптимистичен, но днес ми изникна в главата като идеален за поста, който мислех да напиша.

Допреди две-три години приятелите ми знаеха едно специално нещо за мен - аз си обожавах рождения ден. Ама бясно го обожавах, беше почти по-важен от Коледа и със сигурност по-важен от всеки друг празник в годината. И въпреки че беше в началото на лятото, аз още от зимата започвах да правя списъци с гости, да измислям къде да празнувам, да мисля как да празнувам, да се депресирам, че този и онзи няма да дойдат, да се чудя дали да не поканя втори и трети, да истерясвам къде ще ги събера всички тези хора и дали ще си изкарат добре, и как изобщо ще си изкарат добре, като никой с никой не се познава. Да.... прекарвах няколко месеца в някаква нереална еуфория, чийто пик беше самият рожден ден. След което се кротвах за около половин година, докато пак не дойдеше януари месец и аз хващах листа и химикала, за да правя списъци с гости. Да, хората ми се чудеха на акъла, начело с майка ми. А пък аз от своя страна, се чудех на акъла на хора, които изобщо не се трогваха от рождения си ден. И въобще не обсъждах онези, които казваха, че не смятали да си празнуват рождения ден. Лелеее.
И всичко това се случваше неизменно от 14-тата до 19-тата ми година, когато изведнъж порастнах. И 20-ия ми рожден ден беше леко тъп, без шумни партита, без някви истерии, без простотии и "уау, Ани има рожден ден!". Същото беше за 21-ия и 22-ия ми рожден ден. Да, да си порастнал беше леко скучно, но въобще не ми правеше впечатление и даже обяснявах на разни учудени хора, "че да бе, така по-спокойно, по-добре".
WTF, човече.
Ани натисна undo бутона и ето че днес почнах да си мисля ехеее, колко хора ще поканя на рождения си ден и ехее, колко ще бъде яко и се зачудих дали 30-ина души могат да се съберат в стаята ми, за да празнуват рожден ден. Така че "Юхуууууууууу, идва ми рождения дееееен!!! И ще бъде хипер яко!"
Да и след този извод изведнъж ми стана супер яко и готино, такова. Така че спирам да разсъждавам и сядам да си пиша списъка с гостите :Р

Това не е оплакване, а заявление:
Моят петък 13-и подрани с един ден, така че утре ще очаквам само хубави неща.

Ето точно по този начин изглеждам след 10 часа сън и закуска. Обичам малки гушливи животни :))