Adios, muchachos :)

Заминавам за Италия и после за София. Ще си стоя безнетна цял месец и ще попивам нови настроения.
Би ми се искало да напиша нещо повече за май единствения ми читател,(да не се залъгваме, че колкото и да си пишем блоговете за нас все ни се ще някой да ги чете :р), но зверски ме мързи.
Ох, много мразя, когато пиша на хората в скайп и тях ги няма, помотам се из нета половин час, тъкмо се наканя да стана и хоп те се появили.Не може така! Ще се появявате като ви търся, не след час и половина като ми се догледа телевизия.
Гъх, един месец без нет. Ще ми отидат блоговете, дето ги следя, наедно с форуми и уъркшопи. Карма, ще пиша повече ^^
Не искам да се разделям с Ася и Гиги :/

Who's your momma?

Снощи вкъщи се разрази женски бой, който започна по почти нормален начин. (предварително искам да кажа, че Робърт е приятелят на румънеца, с когото се запознахме на последния ми работен ден и когато дойдоха нашите да си ме приберат, Робърт дойде да ме пита до колко работя. Мама го видя отдлеч и за нещастие го хареса.):
- Ау,маме, какво правиш?
- Ми нищо, мамо.
- Аааа, пред компютъра седиш. С Роби говориш ли си?
- Не, мамо, не си.
- Защо бе, маме. Той не те ли е търсил.
- Не, мамо, не ме е.
- Ееее ми, така е, като се правиш на интересна!
- Мамо, искаш ли да те запозная с Роби? Все пак е добре бъдещият ти зет да е разменил дума-две с тъща си.
- За кво ми е да говоря с него? Ти трябва да говориш с него. Миличката ми, колко си зле...
- Аз ли съм зле бе,мамо! (държа да отбележа, че точно тук ме хвърли в тъч)
- Ти,ти... ех, дай да видя дали те е търсил.
- Не може.
- А,не може. Може,може!
- Не може!
- Моооооже, мооооооже. - тук вече се боричкахме за мишката, когато тя най-нечестно ми избута стола на колела и аз го последвах. - Ау,маме, виж тука натиснах нещо. - Добре,че беше извън линия, защото тя му беше звъннала.
- Мамооооооооо!
- Няма мамо! Много си задръстена, да знаеш!
- А, мерси. Спри звъненето.
- Няма,няма!
- Мамо бе! Ще мe помисли за някоя луда. Спри го!
- Няма,няма.А то спря да звъни.
- Ами програмата е умна, като не вдига дълго време и спира да звъни.
- Е, тогава ще му звъннем отново.
- Мамооооо!
- Милата ми, колко си задръстена само... - и така половин час борба за скайпа и правото да управлявам мишката.
Обичам майка си. Тя е най-готината.

Тю, мама му стара! Много е подло, когато се убедена, че даден обект те харесва и самочувствието ти тайничко си ликува, а то в крайна сметка се окаже, че обектът въобще не си падал по теб, просто проявявал някакъв си нездрав интерес. Дори и да не си споделял въображаемите чувства на дадения обет, много много е подло.
Обикалянето по магазините започва да става досадно. Пише ми се ужасно много, а седна ли ме обзема зверският мързел и не мога да се насиля да пиша. А Писателката чака ли, чака...
Писна ми от това телеграфно писане.

Flashback

Лежим си кротко в палатките, сгушени тримата да не ни е чак толкова студено, когато някой срамежливо промуши глава и Гергана ентусиазирано го подкани:
- Влизай бе, остана малко Марто!
След което аз запях отново песничката, която Сашо ми каза:
- Пет километра пеш, без да спреш, без да ядеш! - а той се обади отвън и каза:
- Кви пет километра бе, вие сте в палатката! - Марто не спря да се опитва да ме научи да я пея правилно, какво да направя - малко съм глуха за мелодиите, странното е, че учителят по барабани постоянно ми повтаряше, че имам страшен слух. След пеенето Бу ни подкани:
- Хайде да си говорим за романтични неща! - на което аз отвърнах с:
- Да ви мирише на кисело зеле?
- Не, що?
- Май си подпалих гуменките! - дотук бяхме с романтичните неща.
Обхвана ме носталгия още преди да съм заминала. Ще ми липсват.

Йоан: И на морето имаше големи ракове!
Рьоли: Раци!
Йоан: Да! Големи ракове и раци!
Рьоли: Раци!
Йоан: Е, аз какво казах?!

Приеха ме в УНСС. Осъзнавам го на час по лъжичка и изживявам някакви полуистерични пристъпи, утре отиваме на дискотека, за да го отпразнуваме както трябва :)