Диалози с Писателката IX

Влязох предпазливо в дома на Писателката. Бяха ме предупредили, че моментът не е подходящ за посещения, но изпитвах толкова силно желание да я видя, че нищо не можеше да ме спре. Какво пък, ако я заварех с любовника ù, просто щеше да ме изпъди.
Но това, което заварих, беше абсолютно неочаквано. Писателката стоеше с гръб към мен, наведена срещу едно огледало и тихо му говореше. Огледалото на Нарцис – бе ù го подарил един влюбен моряк, докато била на пътешествие с баща си. Била на шестнадесет. Обикновено го държеше върху любимия си скрин в спалнята, покрито с кадифена покривка. Не беше голямо, може би колкото половин табла за игра. Имаше дървена рамка, резбована с горски нимфи и боядисана в златно. Беше много красиво огледало, но не това бе впечатляващото в него. Бях един от малцината, комуто Писателката бе разкрила истинската му способност – а именно – да говориш с отражението си. Всъщност точно по този начин Нарцис се бе влюбил в себе си – благодарение на огледалото, а не на езерото. Знаех, че Писателката го ползва изключително рядко и не бях сигурен дали да поздравя, да остана, или просто да си тръгна незабелязано.
Реших да остана, Писателката с нищо не бе показала, че е забелязала присъствието ми. Говореше съвсем тихо с огледалото и от време на време се разсмиваше. Излъчваше такова спокойствие, че дори присъствието ù бе достатъчно, за да подчини хаоса в душата ми.
Разговорът между Писателката и отражението ù продължи още час. Аз лежах на почти моето канапе и галех лениво котката, която отново се бе излегнала на гърдите ми. Накрая на разговора една ръка се протегна от огледалото, погали Писателката по лицето и уви около пръстите си един кичур от прекрасната ù разпиляна коса. Писателката се смути и ръката се стопи във въздуха. След това огледалото бе покрито с кадифена покривка. Доколкото знаех, Писателката не бе позволила на никого да го използва.
Тя се обърна към мен и като подпря брадичка на ръцете си, попита:
- И за какво си дошъл днес?
- Ами, днес е последният ден на лятото иии знаеш... – знаеше, разбира се, и изобщо не беше нужно да ù казвам как се чувствам днес. Беше ми непоносима мисълта, че лятото си отива. Веднъж и завинаги. Разбира се, знаех, че ще дойде друго. Но то ще бъде именно друго, а не същото. А това щеше да си остане в спомените завинаги. И това ме натъжаваше ужасно. Но тази година беше различно. Тази година имаше нещо специално.
- Знаеш ли, ще ти направя горещ шоколад, нищо, че не му е сезона. – излезе от стаята и котката тръгна веднага подире ù. Останах сам в стаята с огледалото. Вътрешната битка, уви, беше срамно кратка. Огледах се като крадец и боязливо повдигнах единия крайчец на покривката.
Отсреща, за мое най-голямо разочарование, ме гледаше игривата ми сянка. Начумерих се. Писателката явно ме бе подвела. А сянката ми дъхна на огледалото и когато то се изпоти, тя написа с пръст:

“Тя е златната нишка, която ще свърже твоето лято с твоята есен.”
Когато Писателката се върна с две чаши димящ горещ шоколад, вместо благодарност, ù заявих, че ме очаква наа.й-прекрасната ми есен.

Разговор между 45-год и 78 год мъж :
- Ох, заболяха ме ръцете, докато ги пренеса тези одеала!
- Ааа, да и мен така ме болят, след като прекопая градината.
Познайте кой коя реплика казва.

Неизвестен източник: Оф, сега ще трябва да си купя синя зимна блуза, за да си нося с нея гривната, която ще си направя с тези сини синци...

Тези два дни бяха мързеливи, пълни с недоспиване, преяждане, разходки и италиански. Дано околните са ги прекарали по-ползотворно.
Ний, дано си доволна - възраждам се.

Топография на белезите

Започваш от стъпалата. Докосваш я нежно, боязливо дори. Все още не можеш да повярваш, че тя ти се е отдала. И виждаш първия белег – отгоре на стъпалото, точно преди пръстите, голям колкото монета. Изгорено. Нежна розова кожа, личи си, че е стар, но въпреки това те е страх да го докоснеш.
- От ютия е. Падна ми на крака като малка. – целуваш го. Кожата е дори по-нежна, отколкото изглежда.
Продължаваш нагоре – на глезена на другия крак – светла резка, едва забележима – спомен от неудобни обувки.
Колената – о, те са целите в белези. Но толкова стари, че вече са се слели с кожата и са почти невидими за окото. Усещаш ги само на допир. Малкото над лявото коляно – друг белег – от счупено стъкло.
Още по-нагоре – от вътрешната страна на бедрото – дебела резка – порязано на ръждясала ламарина, докато прескачала ограда, за да избяга с откраднатите ябълки. Личат си дори трите шева – и той е гладък и изпъкнал.
Всъщност цялата й кожа е такава – влудяващо гладка и нежна и мирише на портокали. Ах.
Ниско под кръста – спомен от апандисита. По-малък е от белега от ламарината. И по-хубав. Целуваш и него. А тя сладостно се извива в ръцете ти и мърка.
Обръщаш я по корем – там, където другите момичета имат татуировка, тя има стар белег с неправилна форма – паднала от люлката и тя я ударила.
Нагоре по гръбнака – веднъж се ожулила на скала, докато ходила на поход.
На плешката – отново изгорено. Но малко, съвсем малко. Явно обича да си играе с огъня ...
Обръщаш я отново по гръб. Ръцете ти не спират да я докосват.
До пъпа – съвсем малка вдлъбнатина – спомен от шарката.
Между гърдите – съвсем мъничък и по-нов – изгорена с лазер бенка. Хм, въздишаш – бенката би стояла ужасно секси. Целуваш и него.
Лактите – и те като колената.
По пръстите й – две порязвания – неизбежни и един на дланта – кофти възпаление.
Нагоре, нагоре – светлорозов почти незабележим – до ямката. Рожден белег.
На брадичката – съвсем избледнял – паднала по стълби, докато работела като сервитьорка.
На носа – досами окото – друг спомен от шарката.
Отстрани другото й око – стои като трапчинка. Адски сладко – отново от падане по стълби.
Дали пропусна някой? Май всичките ги забеляза. Или всъщност ...