Бръм бръм бръъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъм.
Готова съм да забръмча за Италия още отсега. Снощи най-накрая си получих писмото от La Sapienza и щях да ударя тавана от кеф. Благодаря ти, Боже, че поне в бюрото по Еразъм говорят английски, защото тези от факултета ми определено не го владеят. Пратиха ми двуредово писмо на ососбено развален английски, че убиха всякакви надежди да додрапам до някакъв курс на английски от всичките, които трябва да запиша там.
По тази причина усилено чета "Вещицата и четирите котки", по-точно вече я прочетох и днес като отида на италиански, ще си взема нова. Да живеят детските книжки на италиански, защото други в България няма. Което ми напомни, че трябва да си намеря речник на икономическите термини на италиански, хммм, шансът ми е малко по-нисък от този на Ния и нейната курсова работа за връзката между раждаемостта в Китай и пазара на нам-си-кво-си (поздрав, Ний-чан). Да не се отплесваме.
Трябва да си намеря квартира в Рим, защото на университета не му се занимава да ми предлага общежитие, по-лесно е да ми даде линк към разни хостели. Всъщност има и линк към доста сайтове за пренощуване, но не й за петмесечно пренощуване. Усетете тънката разлика.
Освен това се запознах с една много готина девойка на курса по италиански, която ми каза, че е учила в Милано по някаква програма пак със стипендия и май кандидатстваш самосиндикално, трябва да я поразпитам по-подробно, защото е била не само в Милано, а в Амстердам и още някъде, три града по три месеца, звучи доста опознавателно.
В момента Италия оправдава всичките жертви, които правя - промоции, кофти храна, безпаричие и разбит студентски град. Честно, представях си го малко по-романтично, но май ще е по-добре да оставим романтиката за Рим?
Колегите поне компенсират, дори не съм се и надявала на толкова готини хора, особено ако си припомня старата си група.
Буф, стига толкова писане, имам да уча по италиански...

Четвъртък, четвъртък, четвъртък...
Заедно с вторника ще ми станат свещени дни май.
Но да не се отплесваме. Толкова отдавна не съм писала тук, че ми стана мъчно.
Общежитието ме занимава прекалено много, за да ми остане време за писане, където и да е.
Научих се да си лягам по никое време. Да гледам сериали до никое време. Да нищоправя и пак да нямам време. Да ям боклуци. Ужасно е печката да е на терасата и да ти е прекалено студено (дори през октомври), за да се престрашиш да си готвиш. Не е кеф да преоткриеш баниците и фаст фууд-а. Кафенетата в Студентски предлагат най-разводненото и евтино капучино, което съм пила. Върхът беше, когато ми го сипаха в чаша за горещ шоколад, имаше вкус на всичко друго, но не и на капучино. Скоро ще ме откажат от него, ако продължават така.
Започвам да опознавам колегите. Новият ми поток е много по-готин от стария, поне на пръв поглед. Изглеждат по-дружелюбни и не толкова чалга.
Намерих си кого да харесвам.
Спестявам яко за Италия.
Харесвам си съквартирантките.
Май ще седна да попиша, докато ми е дошла музата.
Имам си ново музикално откритие - Hurts. Много приятен поп, препоръчвам горещо!

Драсканици

Вариации много. Човекът – един и същ. Чувствата – зависи. Прекалено много намеци и малко яснота. Не бива да задълбаваме, да се затлачваме. Особено с мъжете. Особено с години. И за да продължим, ги изтриваме. Спомените или думите? И просто изгаряме хартията, която сме изписали, за да се освободим. Горим, докато не изгасим и последния въглен в сърцата си.
И все пак, прекалено много драма.

Снощи мама ни свари царевица, която беше жестока. Толкова отдавна не бях яла варена царевица, така ми се услади...
Днес сутринта всички дружно правихме закуската и на мен се падна сложната задача да налея чай. Обикновено, когато ти кажат - налей чай - взимаш тенджерата от котлона и наливаш чай. Взех тенджерата от котлона и си помислих "Егати якия червен чай!" Сипах в първата чаша и си помислих "Хм, тоя чай мирише на царевица... странно". Чак когато бях напълнила наполовина втората чаша, усетих, че нещо не е тамън. Баща ми, който стоеше на 20 см от мен и видя какво се случва, нищо не каза. Нито докато възклицвах "О, това е царевицата!", нито докато изливах и измивах чашите. И точно преди да налея истинския чай, който беше сложен на една дървена дъска вдясно от котлона, (но защо, разбира се, да погледна вдясно от котлона!?), излязох от стаята. Като се върнах, видях, че на мястото на брат ми е сложена една пълна чаша с подозрителен червен чай. Баща ми кротко си мажеше сандвичите. Налях в останалите три чаши от истинския чай и тъкмо да ги сложа на масата, брат ми влезе в стаята. При което баща ми остави сандвичите и го извика да опита чая. А аз се наредих на първия ред да гледам сеир. Брат ми поглежда подозрително червения чай, помирисва го и стига до извода, че "тате, тоя чай мирише на царевица" - "А, щото майка ти не беше измила добре тенджерата, в нея вари царевицата преди това, ама пийни си да го опиташ, много е хубав."
Ами пийна си детето и толкова му хареса, че веднага го изплю в мивката, разбира се.
Та така се случва в нашето семейство, някой извършва рядко глупави неща и вдъхновява друг да ги превърна в идеалната беля :Р

Поне три пъти се опитах да пиша тук от последния път, когато писах и все ме домързява и се отказвам. После се и сетих как бях чела някъде или ми бяха казали, че има обратна зависимост между интересните неща, които се случват в живота ти и писането в блога?
Пак се бях засилила да пиша нещо дълго, което вече забравих, затова само ще напиша как се разсмях днес в автобуса, защото си спомних какво се е случило на Марто:

Седи си той на пилоните до НДК и чака да дойде някакъв негов приятел, докато чака, вижда как една жена на средна възраст го гледа. И го гледа, и го гледа. От разстояние. Като видял, че жената го гледа съсредоточено, той също я загледал. Тя го гледа, той я гледа, тя се приближава до него и го пита:
- Извинете, познаваме ли се?
- Ами, не?
- И аз мисля така! - сопнала му се тя, обърнала се и си тръгнала.
Та така, представих си какъв страшен разказ може да се получи от тази история и се разсмях.

И те така....

Почивката беше невероятна и дори надхвърли очакванията ми, които се свеждаха до "Лелееее, ще бъде супер якоо!!! Лелееее, колко ще бъде яко!!! Лелеее, направо ще се размажем!"
Да, в такива моменти речникът ми е особено богат :Р Нямам намерение да разказвам нищо, само любимата ми история от цялата почивка - историята за Катманду, май не остана човек, който да не я е чул, но все пак, аз ще я запиша и тук, за да ми припомня "леле, колко невероятно беше!"
Танцуваме си ние (почти)кротко в дискотеката и се появява италианския брат-близнак на Боби Турбото, първо се пробва с Гери, после идва при мен:
- Hiii, where are you froooom?
- .... Katmandu!
- .... Errr, it's suuuuuch a beautiful place!!!
- Do you know where it is?
- Noooo? - и извика приятелят си, за да го попита къде е Катманду... Идва приятелят и ме пита откъде съм, разговорът се повтаря и пак стигаме до "Noooo, I don't know where it is.... but wait a moment!" Вади един IPhone и почва да търси Катманду. Явно телефонът му не беше много по-умен от него, защото и той не успя да го намери в базата данни. Обаче човекът не се отказваше толкова лесно, отвори ми карта на света, за да му покажа къде се намира Катманду... Пратих го аз до Азия, защото му казах, че Катманду е там, но той не знае кой континент е Азия.
- Asia?!
- Asia... err,where China and Japan are? Asia?
- Aaaah!
Сети се, момчето, отиде на Китай и чака да му покажа Катманду, посочих неопределено с показалец малко над Индия и той:
- Oh... it's in India?
Много знам аз дали е в Индия, но:
- Errr, yes?
И той уби коня, като ме заговори на индийски, чак в този момент се усети, че работата с Катманду намирисва и си обраха партакешите. А ние дружно се посмяхме на историята, която вместо да ги разкара, ги задържа още 10-ина минути при нас.
На другия ден всички бяха надлежно разказали историята и в един момент се стигна до конфузния въпрос:
- Абе, Ани, къде всъщност е Катманду?
- Ъъъъъ, ми не съм много сигурна.
- Ама това е държава, нали?
- Ъъъъ, ми не съм много сигурна.
- Чакай, ще питам Иво - .... - Иво каза, че Катманду е държава до ЮАР!
- Хехе, знаех си, че е в Африка. - и пропускаме факта, че им казах, че е в Азия.
Обаче никой не знае продължението на историята, което се разви в колата с нашите:
- И да, абе в дискотеката беше много забавно, излъгахме едни чужденци, че сме от Катманду и те ни се вързаха...
- Ааа, ама ти не ставаш за Катманду, бе, маме, трябва да са ти по-дръпнати очите.
- Ъъъ, мамо, какви дръпнати очи те гонят? Вземи провери къде е Катманду. До ЮАР е и тенът ми е малко светъл, ама мога и да мина за гражданка със смесена кръв.
И в колата настъпи неловко мълчание...
- Ани, Катманду е столицата на НЕПАЛ! А НЕПАЛ не е в Африка, нали знаеш? - мама беше мила.
- Ти що някой път не седнеш за разнообразие пред някоя географска карта, ей-тъй да видиш кое къде е? - татко се опита да бъде мил. А аз реших да си замълча :Р
Но в своя защита ще кажа, че първото ми впечатление от местоположението на Катманду беше удивително близо до вярното :РРР

Oh, the drahma :P

Мислех си, ако осъзнаваш, че не се държиш добре, какво трябва да направиш? Да се приемеш такъв, какъвто си или да опиташ да се промениш? Дали е по-правилно да останеш верен на себе си или верен на идеята, че "в човешката природа е заложено да се променя" или нещо такова?
Аз не мога да отговоря на този въпрос за себе си и дори отношението ми е противоречиво, но чие не е?
А и се оказа, че подценявам възможността на познатите ми да реагират адекватно, което беше приятна изненада :)

С мама винаги сме били зле по география и това е факт, който го знаят всичките ни познати, но преди няколко дни научихме, че сме зле и по друго:
- Мамо, кой беше Паспарту? Някакъв литературен герой беше, ама откъде?
- Ааа, ми той не беше ли един от тримата мускетари? Д'Артанян, Паспартос и Паспарту...
Не можах да се изправя в продължение на 15 минути
и в тоя ред на мисли, някой да помни откъде беше леля/баба Гъпта? тормозя се от месец с това име и нищо не се сещам. Без гениални изводи, моля :Р

Оф, много мрънкам в този блог, но той по начало си беше създаден, за да не прекалявам с мрънкането в реалния живот, та...
Хората са такива тъпанари, когато опре до любов, честнооооооооооооооооо!!!
Направо съм бясна (или бих била, ако не ми се спеше толкова) - не знам какво се случва напоследък, но половината свят ми изповядва любовните си проблеми без изобщо да се сети, че аз не съм психотерапевт, а човек с когото водят диалог, а не монолог. Duh?!
Имам един приятел, който от самото начало на приятелството ни ми говори за всички момичета в живота му - ало, пиле, не ми пука! И въпреки че не проявявам никакъв интерес, той продължава да ми се обяснява. Тъпото е, че аз не го търся, той ме търси и при всеки разговор моите реплики се отнасят до "аха, ясно, разбирам", накрая на разговора той казва "ама ти пак ме накара да говорим за тези момичета", а аз съм просто "?!" и мълчание... Трудно му е да проведе друг разговор с мен на каквато и да е тема. И ето сега отново си говорим в скайп за Момичета...
Братовчедка ми е другият ярък пример, не ми се обади веднъж, докато бях болна, "да не ме притеснявала" и на втората седмица разговорът протече по следния начин:
- Здрасти.
- Хей.
- Как си? Добре ли си вече?
- Да, оправям се.
- Ми аз не ти се обаждах, защото ...
- Окей.
- Абе ако знаеш какво стана с Иван - а аз всъщност не се нуждаех от повече, за да се сетя какво беше станало с Иван, пак я беше въртял както му скимне, а тя си мислеше, че е тази, която го върти.
- Какво стана?
- Ооооф... - и се почна. Половинчасово обяснение с всеки малък детайл за двете им срещи последните седмици. Накрая се наложи аз да напиша отново смс-а, с който тя ще му каже, че всичко между тях свършва.
И тъкмо Й събрах акъла, тъкмо се опитах да я светна как той явно няма сериозни намерения към нея, когато баща ми влезе в стаята и ми каза:
Абе ти какво й се месиш? Тези работи са си лични, изобщо не е твоя работа да им оправяш взаимоотношенията...
И схванах, че е абсолютно прав - то си е тяхна работа какво и що.
И може би просто трябва да се науча да казвам "Не" на хората особено когато става дума за любовните им проблеми.

На кого няма да му се допие Perrier, след като си поиграе с Дита?

Изречения

Пиша по-красиво на английски, отколкото на родния си език.
За пръв път от няколко месеца насам използвах обикновен молив за писане.
Издържах цели два (седнали) часа на новите обувки и си вярвам, че това ги е поразтегнало, (а можех да издържа и още).
Изпивам осмата си чаша вода за деня, това прави ли два литра?
Все още ме боли, когато се смея, кихам и кашлям.
Бамбучата ми продължава да се разлиства.
Мицеларната ми вода е някакво малко чудо!
И ако искам лицето ми да се оправи, трябва да си изхвърля джобното огледало.
Ще пукна от скука, поне италианският ми да беше при мен, за да можех да преговарям.

Омг, значи не знам как ги привличам такива, но ме е засвалял псевдо-фотомодел във Фейсбук. Реших да бъда мила и да му кажа, че да, може да се запознаем. Но на въпроса - ти на плаж ходиш ли? - реших просто да си замълча и да кажа твърдо варненско "НЕ" на "Хайде на черно парти в Екстраваганца другата седмица".
Втф, човече?!

Не може да се диша брат ми...
по няколко основни причини, най-важните са две - едната е, че е супер горещо.
Прибрах се вкъщи, алелуя! Ужасно е да си болен през лятото, ужасни са и други работи.
Забавните са:
"Като ти дойда на гости, ще ти донеса любимия ти кекс с бонибон!"
"Като дойда да те видя, ще съм ти направила най-хубавия сладкиш на света!"
И понеже тези двете вдигнаха летвата много високо, мисля да изисквам същото или поне толкова и от другите ми посетители. И докато не си върна четирите килограма, няма да мръдна от вкъщи.
Излъгах, другата седмица си започвам курса по италиански, А-ЛЕ-ЛУ-Я!
Че вече толкова го точих, че пак забравих какво съм научила.
...
Бамбучата е най-подходящото растение за мен, полях го преди седмица, когато тръгнахме за софиЯ, върнахме се и *бам* четири нови листенца и дори не е умряло :Р

Хехе, добре се чувствам, настроението е приповдигнато - дано всичко е наред, всъщност всичко ще е наред! И бързо ще се оправя.
Да, това е новата ми мантра :Р

Оф, напоследък всичко сякаш губи смисъл.
Вече звучи и апокалиптично.
Вече е време да спра да се самоиронизирам.
Всъщност е време за много неща.
(Който сякаш нямат смисъл)

Скоро вкъщи ще се разрази някоя древногръцка трагедия.
Блогът ми придобива досадно битово-драматичен характер. Трябва да стана по-комерсиално пишеща.

Драмата на лятото ще бъде гипсирания крак на майка ми

Вие можете ли да готвите три различни манджи и да слагаш масата едновременно? Щото аз вече и това ще си впиша в биографията. Днес беше ега ти кошмарния ден. Пържиш тиквички, пържиш наденици и правиш пилешка супа и търчиш от кухнята до терасата и обратно. Обърни това, разбъркай онова, добави нам-си-кво-си. И ми беше дошло, та бях като дроб, въпреки че чинно си изпих обезболяващото. И никой, никой, никой не ми помагаше, защото:
а) мама си удари крака във вратата и я боля цял ден (втф дежа ву?!)
б) татко се разсърди, че го помолих да намачка картофите за супата и през това време някой си вкарал на някой си гол
в) брат ми беше на състезание и беше прекалено уморен да си простре дори хавлията, апропо - на тренировка плува по 5 км и после ходи да кара колело, а на състезанието си днес изплувал 50 м, аууу, колко е изморен.
В един момент просто ми идеше да чучна на земята и да ревна! Как е възможно да готвя всеки ден и пак да няма достатъчно храна?! ЗА БОГА?!
Ще си лягам, щото иначе просто ще умра!

Като е тръгнало....
Говорим си с брат ми:
- Ъъъъ, направили са план, за да предотвратят наводнението на Виница!
- Ъъ, Виница?
- ... Венеция...
- Какво наводнение?
- ... потъване... - само че тоя път не бях аз главното лице! То си върви в семейството просто. Да не забравяме, все пак татко и палачинките!

Постоянно се оплаквам как майка ми няма грам доверие и постоянно ме следи, когато върша нещо, което тя ми е казала - често се караме за това, а приятелите ми са преки потърпевши, тъй като всеки път им се оплаквам как майка ми ме мисли за имбецил...
И с право, за съжаление.
Вчера отново затвърдих това й убеждение. Мама си купила течен прах и при всяко едно пускане на пералнята последните две седмици, тя ми казва - не слагай от този прах обикновения, а от течния и аз всеки път пълня мензурката с толкова прах, колкото ми каже, слагам го при дрехите, пускам си пералнята, простирам си чинно и когато прибирам дрехите от простира, всеки път се изненадвам колко хубаво миришат... И вече си представях как ще похваля праха на момичетата в квартирата, за да го използваме и там.
Вчера, когато пусках пералнята, мама беше в кухнята и случайно погледна, докато сипвах прах в мензурата и само каза "Маме, това е омекотител..." Разбира се, аз нито един път не се сетих да погледна предната част на бутилката, където с големи зелени букви пишеше "Silan"...
Не е лесно да си прост, но от мен да знаете и "Silan" пере много добре - и цветно, и бяло.
Важен, важен едит: Единият път дори пуснах пералнята с празна мензура и се наложи да я изчакам да изпере, за да я пусна отново с "прах"...

The Tudors

Невероятен сериал. Майкъл Хърст е невероятен, направил е толкова хубав исторически сериал, че нямам думи да го опиша. Най-накрая изгледах и последния епизод на четвърти сезон, с който завършва и сериала и вече се надявам да има сериал и за "Елизабет" или поне продължение, тъй като все пак сериалът е наречен "Тюдорите", а не "Хенри VIII". Доколкото знам историята, ми се стори, че сериалът се придържаше към основните факти. А атмосферата беше перфектно пресъздадена и в подкрепа на това мое твърдение, се е изказал и преподавателят по сградостроене на скъпата ми съквартиранка, като го препоръчал на нея и на всичките й колеги, заради "прекрасно пресъздадената атмосфера".
Основното предимство на сериала е дължината му - едва по десетина епизода на сезон и то това беше оптимума. Така че, горещо препоръчвам - гледайте!
Актьорският състав беше подбран много умело, лошите си бяха гадни и лоши, добрите бяха красиви и добри, а Джон Рис Майерс играе страшен Хенри Осми. Преди сериала го бях гледала само в "Мач Пойнт", където ми беше станал ужасно неприятен и когато ме питаха дали ми харесва, реагирах с "Ъъъъъ", но след този сериал, Джон много ми се изкачи в класацията. Далеч не мисля, че е велик актьор, но много добре беше пресъздал ролята. Покрай този сериал за пръв път осъзнах какво означава мъж да бъде непостоянен, въпреки че всички сме изгледали купища филми, в който главния герой скача от легло на легло. Хенри, обаче, избиваше рибата (и кралиците). Страшничко е мъжът ти да е крал и да е непостоянен.
Хенри Кавийл в ролята на Чарлс Брандън ми грабна сърцето. Просто Джон можеше и крал да е, но Хенри, ауууу. Много е чаровен, а ролята му също много ми хареса. Беше единственият положителен образ от-до. Единственият, който имаше чест, достойнство и истински се влюбваше, (понякога по 5-6 пъти на ден). Да не говорим колко беше секси като млад, че и като стар. Пустата французойка накрая го омая, но и това ще му простим. Жалко е, че не участва в нищо друго, което да си струва гледането. "Червената шапчица" не се брои. Ще чакаме да излезе "Безсмъртните", където ще го гледаме в ролята на Тезей *потрива ръце*
Натали Дормър като Ан Болейн беше разкошна. В първия епизод, в който я представиха, си помислих - стига бе, тая ли ще омая краля и ще бъде причината Англия да отхвърли католицизма? Но браво на екипа, който е подбирал актьорите. Много добър избор, на мен ми бяха нужни няколко епизода, за да свикна с нея и след това си виех от кеф, като я видех. Чарът й наистина е завладяващ, а характерът й точно такъв, какъвто очаквах да е, (а очакванията ми бяха създадени, след няколкото прочетени исторически книги).
Макс Браун в ролята на Едуард Сиймор - брат на третата съпруга на Хенри - Джейн Сиймор, единствената, която му ражда мъжки наследник - малко ме дразнеше в интерес на истината, с всичките тези кожи, които носеше по себе си и мустачето, ъххх. Но абстрахирайки се от ролята му и той е доста привлекателен персонаж.
Сара Болджър като Лейди Мери - толкова е красива. Като порцеланова кукла е и излъчваше невероятна царственост, бях убедена, че актрисата е на поне 24 години, а се оказа, че е на 19. Чак след това видях, че е участвала и в "Хрониките на Спайдъруик", което беше само преди две години и там си беше момиченце. Нямам търпение да я видя и в други роли.
Антъни Брофи(може би?) като испанския посланник Юстас Шапуи - абсолютно непознат ми е, но пък ми беше ужасно симпатичен през цялото време, толкова му отиваше цялото това средновековие. И единственото по-впечатлявщао нещо около него е, че е участвал в един сериал с младия Колин Фаръл, който изглежда трогателно :Р
Торънс Куумс като Томас Кълпепър - ах, какви очи имаше този Кълпепър и колко беше перверзен само, да краде жената на краля, срам нямаше.
Тамзин Мърчант в ролята на Катрин Хауърд, малката развратна пеперудка. Много ми е неприятна, но имам чувството, че като са я правили майка й и баща й са я направили, само за да може да изиграе Лолита. Толкова малка изглежда и в същото време излъчва такава похот, че не си я представям в друга роля, освен тази. А само като си помисля, че ще ми се наложи да я гледам и в новата версия на "Дежйн Еър", пфу. Малка интригантка.

Andrea = Sahara

Окей, супер ме е кефила, винаги ме е кефила. Голяма е пеперудка, не може много да пее, но адски ме кефи. И като чалга ме кефеше (единствената), сега като поп пак ме кефи. И за мое огромно учудване, подписала е договор с Юнивърсъл Мюзик, което си е чудо на чудесата за българска чалга-звезда. Браво на девочката, сега ще съм й фен, без да ме е срам. А новата й визия, в която почти няма голотии и пее прилично, е супер готина и ще си я пея цяло лято!



Жалко само, че си е сменила псевдонима. Андреа ми харесваше много повече от Сахара?
П.П. Продължавам с невероятната си блогърска неграмотност, научих се как да пускам клипове, Ния, как да им намаля размера сега? :РРР

Housework

Днес съм пуснала четири перални, след това прострях всичките дрехи, измила съм четири пълни с чинии мивки, станах в осем, за да направя бутерки и сандвичи за всички, после пържих три фритюрника с картофи и два с тиквички, добре, че поне за обед имахме останало от снощи. Сгънах дрехите от половината от четирите перални, защото бяха изсъхнали, прибирах излишни обувки от коридора в кутии, сложих и прибрах масата около осем пъти. Грижите за майка ми не ги броим.
Бога ми! Ако някога има някакъв митинг в България за това да се създаде професия "домакиня", ще събера всичките си приятелки, (а те хич не са малко), и ще ги взема с мен. Защото да си домакиня хич не е майтап работа!

Да си поговорим за романтика...
Аз не съм романтичен човек, поне с това убеждение живея. Не се умилявах, когато Георги, полуразплакан, ми пееше "You're beautiful" на как-му-беше-името, докато ме гледаше в очите или ми шепнеше "Обичам те" без да спира в продължение на десетина минути. Не, всъщност си мислех "Не му се смей на момчето, то е такова". Може и да звучи прекалено грубо, но факт. Не се трогвах и не се умилявах. Може и да е било, защото не бях влюбена в него. Но за сметка на това гледам почти всички бози, които замунда ми предлага, а те са много. Е, избягвам недоразумения като "Тя не ми е по джоба", уникално тъп филм, честно. Не си струва дори да си намалявате рейтинга, за да го изтеглите :Р
И се чудя дали романтичността не се отключва само при определени хора или в определени моменти? Защото има един, с когото розите, песента и повтарянето на "Обичам те", ще ми понесе доста добре и ще ме умили. А може би не? Може и просто да се навивам, както съм си навила, че той е Той за този етап от живота ми.
Май е време да си намеря нов Той и да отключа здравословната романтика в себе си, за да не си задоволявам скромните романтични нужди с разни бози. А може и просто фотографската романтика да свърши работа? Поне няма да ме разочарова толкова.
Отивам да си гледам Стефи и да точа лиги :)

Мина ми рожденият ден, мина еуфорията и сега най-накрая съм си вкъщи. Въпреки че си мечтаех толкова дълго да се прибера, сега изпитвам желание да си стегна куфара и да се върна обратно в София. Вече спрях и да се поправям. Вчера сутринта майка ми падна в болницата и скъса ставни връзки, непонятното за мен е, че отишла в друга болница, за да й гипсират крака. Както и да е, сега си е вкъщи и ще си стои гипсирана в продължение на две седмици, а аз трябва да се грижа за нея. Та от два дни мама ми куцука по нервите с гипсиран крак и патерици. Проблемът не е в това, че трябва да й помагам, а в това, че мама е от типа хора "Донеси ми възглавницата от спалнята"...... "Ох, извинявай, донеси ми телефоните от спалнята"..... "Оф, я ми донеси едно одеало от спалнята"..... "Забравих си списанието в спалнята, може ли..." И това в интервал от 5 минути, накрая ми се прищя просто да й занеса телевизора в спалнята, за да не се налага да й нося всичко От спалнята... Ама бели кахъри са моите. Скоро ще й мине.
Успокоявам се, че това е едно изпитание по пътя ми към Търпението и Спокойствието. Защото определено имам голям проблем с тези две съществителни и прилагането им в живота ми. А околните имат проблем с мен вследствие на това. Пък и нали все трябва да се стараем да сме оптимално ........ (попълни нужната дума).
Заситих манията си по подреждане днес отново, след като подредих всички неща от куфара и сака си, раницата и торбите ги бях подредила предишния ден. И въпреки това ми се губят разни неща и не мога да си спомня кой ми ги е донесъл, в какво ги е донесъл и къде се намират в момента. Ще излязат все някога и ще си подредя и тях. Май е ред на шкафа с канцеларски принадлежности да бъде разчистен :Р

Уча по логистика, честна дума!

Коя е по-луда?

Не е ли чудна?
Anchett каза:

не съм разумна. никак.
и така е окей.

И аз съм напълно съгласна с нея.

Вчера по нощите водихме някакви задълбочени разговори България - Германия. И ми споделиха нещо снощи, което беше толкова "проясняващо", че нямам думи да го опиша:

искам да ти кажа нещо - да страдаш по мъже е шит. Страданието по един мъж не може да стъпи и на малкото пръстче на силата и емоционалността, която една споделена любов може да ти даде.


Трябва да си го запиша някъде с много големи букви и да го запомня. Защото е вярно, но толкова често го забравяме.

''Някога бил ли си влюбен? Ужасно е, нали?Построяваш си всички тези прегради,за да не те нарани никой, и тогава един човек,не по-различен от
другите хора,влиза в глупавия ти живот... Даваш му част от
теб. Той не я е искал. Един ден е направил нещо глупаво, като да те
целуне или да ти се усмихне и животът ти вече не е твой.Любовта се промъква в теб,прояжда те и те оставя да плачеш сам в мрака.Нещо толкова просто като "Може би трябва да си останем приятели" се превръща в парче стъкло, което си проправя път към сърцето ти.. и боли."
Това е толкова хубаво...
И толкова ми напомня на "500 dates with Summer". Ети, трябва да гледаш този филм ;)

Странности

Когато бях в гимназията, всъщност от пети клас до края на гимназията, колекционирах надписи от тоалетните, от съблекалните и изобщо училищен фолклор. Още в пети клас си бях записала това:
След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някои си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала.
И тогава бях очарована от него, после към 10-и клас го "презрях" като поредното елементарно тийн изливане на душата. Преди пет минути научих, че това стихотворение принадлежи на Блага Димитрова. Чак ме досрамя колко не познавам българската поезия и се зачудих колко ли като мен има още, които да бъркат Блага с някоя 14-годишна девойка, страдаща от нещастна любов?
И още нещо,което открих тази вечер, когато пиша в Скайп на някого и правя физиономии, същите физиономии, които правя и когато говоря наживо със същия този някого. И се замислих, как ли изглежда отстрани?

Писна ми да гледам онова ентри, време е да сменим "изгледа".
Май единственото интересно нещо, което се случи напоследък е фактът, че най-накрая се види краят на "Писателката", след което ще дойде трудната част. Да я редактирам, принтирам, подвържа представително и да я изпратя на Александър Секулов или да събера смелост и да му я занеса лично... Чудна работа ще е. След като я завърша, това ще ми е най-близкото нещо до роман, което съм писала през живота си. Вече нямам търпение да я завърша и да я видя колко страници излиза общо.
Писането е хубаво нещо. Моят начин да медитирам.

Скукааааа, брат. Голяма скука.
Чудя се какво да правя... сетих се току-що, че трябва да си напиша мотивационното писмо, инак ще видя стаж през крив макарон. Ама е толкова лесно да си забравяш задълженията и да се оплакваш, че нямаш нищо за правене :Р
Я да пусна няколко готини песнички и да ходя да си пиша мотивационното писмо, че после и без това ще излизам и никакво време няма да имам.

Ще ходя в Риииим! Ще ходя в Риииим!
Ако не бях толкова изморена и ако не го бях научила преди седмица, щеше да има три пъти повече повторения, удивителни и гласни. Ама на, кротнах се и ми се спи. Но какво от това като ще ходя в Рим?
За пет месеца в най-красивия град на света. В най-големия университет в Европа. Със 162-те си библиотеки и 21-и музеи. Йей!
А и с всичките италианци, разбира се :)))

- Рали, ще изхвърлиш ли боклука?
- Добре, ама го сложи пред вратата, за да се спъна в него и да не го забравя.
[глух звук от спъване]
- Абе, къв е тоя боклук тука,бе?! Спънах се в него!
И пак забрави да изхвърли боклука... Като анимационен герой е, направо не е истина. Особено ако го свържем с ранносутрешния ни разговор:

- ... и братовчедчето ми ще е първи клас тая година, и не излиза по цял ден навън! И само играе на зли компютърни игри! Седя аз и си рисувам палацото и то идва при мен, и ме моли да му нарисувам робот. И аз му рисувам един сладък усмихнат робот, дето е седнал и държи цветенце. А то ми вика "Сега аз ще ти нарисувам един робот!" и ми нарисува един зъъъъъл робот! И гледа ужасни детски! Леля ми казва как му пускали детски на Дисни, а той искал да гледа само как се бият разни грозни роботи! И не излиза навън да си играе с децата, ама те, децата, не излизали пред блока - пък там имало чудна градинка и люлки, та играели по цял ден някакви гадни игри! Анииии! Те не знаят да играят! Аз като имам дете, няма да му купя компютър! То, моето дете, няма да става зло! Или ще му позволявам да играе само игри, които аз съм избрала! И ще гледа само детски на "Дисни"!
- Рали, мило, то като стане на 12, няма да те пита, ами само ще си инсталира зли игри. И нали знаеш, че е абсурд да не играе на компютър до 12?
- Аниии, ами то, ако другите деца ще са си проиграли детството на компютърни игри и ще са станали някакви нърдове, пък моето дете няма да е играло на компютър на зли игри и ще съм го учила на изкуство, и то няма да може да си общува с нърдовете и те ще го отхвърлят, пък всъщност те ще са нърдове, а не моето дете, и ще са си създали някакво общество и моето дете... Ани! Детето ми няма да има приятели, нормални такива, ами не нърдове, дето не могат да общуват! Аниии!
- Що първо не си родиш дете?
- А, вярно...
Да, тя е истинска, барабар с логиката и удивителните ;)

Because working with teenage girls for the past two years has helped remind me how everything matters so much when you are sixteen years old. A whispered secret is an opera. A one-word text is epic. A dirty look is drama, drama, draaamaaa. Every minute of every day is so intense in a way that fades with time. I knew for sure that I had gotten really fucking old when thinking about all those vitally important issues from my sophomore year only made me embarassed for my former self.
Perfect Fifths, Meghan McCafferty
Обичам тази книга :)

Аз съм малоумна, от 2 години го имам този блог и още не съм се научила как се качва клип. На моменти чак ми е жал за мен. Исках да кача ето това:



Песента е авторска на мой бивш съученик и поне на мен страшно ми харесва, та реших да я кача тук, че да се разпространяваме. Пък и нали начинаещите "артисти" трябва да си помагаме :)
Ния, ти си гений :Р

A body in motion. A body at rest. Forces coming together - CRASH! - in an instant. Energy spent, energy exchanged, and energy conserved. Jutting elbows, bared teeth. Elastic arms, slack mouths. To every action there is an equal but opposite reaction. This woman and this man, a living demonstration of Newton's Third Law.

Обичам да чета Джесика.

Чакам, чакам, чакам, чакам, чакам, чакам...
и полудявам >.<
Не мога повече така! Чакам да получа писмо, чакам да го видя случайно, чакам да ме заговори в скайп, чакам да пусне нови снимки във фейсбук. Ужас е! А не бива да чакам, защото е повече от ясно, че не (ни) се получава, колкото и да опитвам(е). Ама какво да правиш, когато: he's the only one that sets my fire.
Може би да си намеря запалка?

The ties that binds us are sometimes impossible to explain. They connect us even after it seems like the ties should be broken. Some bonds defy distance and time and logic; Because some ties are simply... meant to be.
Обичам "Анатомията на Грей", "прощава" ми толкова прегрешения.

Най-близките ми приятели знаят - правила съм всякакви неоправдани жертви за приятели, на които просто не съм можела да откажа. Ама всякакви глупости, обаче за пръв път ми се наложи да напиша буквалното съобщение, с което братовчедка ми ще сиктирдоса един ухажор. Защото съм го казвала много добре, нали.
Честно, говорете ми за проблем с отказването. :Р

Добрите момичета са за добрите момчета. Лошите момчета са за тормозене.
Каза Роси и ме спаси от двуседмично блъскане на главата.

Не мога да се сдържа просто. Разглеждам си снимките от телефона, калпави са, знам. И стигнах до това:

Не знам по какъв друг начин да обясня всичките простотии, които ми се случват или които случвам. Но тези снимки дават добро обяснение на въпроса "Откъде тръгна всичко?"
Ами от семейството. Или защо палачинките са на дъската върху чинията?
Защото мама, която беше сложила палачинките в чиния, каза на татко:
"Абе я вземи сложи палачинките върху дъската, че са много горещи..."
Честно, който ме познава, знае, че върша невъобразими глупости и дори аз не знам как ми хрумват, но в определени моменти ми се струват най-правилното решение. Е, после... е друго. Ама нали, простено ми е, щом и нашите са такива :Р

Обичам баба си.
При баба всичко е лесно и ясно. При баба има една торба с пресни моркови, които чакат някой да ги изяде. Има пържени банички и сладка баница с орехи и тиква. Ох. Има коприва за бляскава и гъста коса и невен за нервен стомах. Има дебели родопски одеала, големи везани възглавници и печка с дърва. Има домашно масло, мляко и истински хляб(окей, него го прави вуйчо ми, но да не издребняваме). Има двор, таван със съкровища, куче! и тераса без навес, на която вечер, завита в одеало, гледам звездите. Има и река, и сняяяяяг, ужасно много сняг, и замръзнали висулки.
Имаше Мечо (дано не са го направили на салам):

Снимката е трогателна :Р
Сега си имаме "хъски":

Всички виждат хъскито в него, освен аз и брат ми. Чудя се в чий телевизор е проблемът?
Абе хубаво си е при баба, особено като ми дава някакви чудесии за "да си имаш гадже, бабе" или ходи по циганки да ги пита коя специалност ще ме приемат.
Обичам баба :)

Ох, толкова ми е скучно, че се регистрирах и в Twitter.
А точно вчера, докато пътувах с влака за Пловдив, си мислех как трябва да спра да мисля във формат "мууд-а в Скайп". Прекалено заразително е, чуеш готино изречение и *бам* "Ще си го сложа в мууда в Скайп!" или се изцепиш нещо, или приятелят ти се изцепи. Първа мисъл, да си го сложа в Скайп!
Тъжнооо.
От страшно много време си мисля да си направя блог за цитати. Все пак ги събирам в тетрадки от ъъъ, пет години, има-няма и някак си много ми се ще да ги покажа на света. Цитатите ми правят деня, честно. Едно изречение ме вдъхновява много повече от цял пасаж или разказ и пр. Изречението ти дава свобода, а и има толкова неизказано в него... Ммм, обичам.
А в Пловдив си "събрах" толкова мноооого. И браво на мен, цяла седмица без Скайп. Добра съм, добра :)

"Да си тъп, да си тъп... ама колко да си тъп, бе, братче? Това направо не е истина!"
Обичам да подслушвам хората в автобусите :Р

Спри да цитираш чуждите мисли. Преоткрии своите.
Спри да имитираш чуждите комбинации на обличане. Пробвай да носиш свои.
Спри да слушаш чуждата музика. Намери си твоята, защото тя не е тяхната.
Спри да ходиш на чуждите места, ходи си на твоето.
Предизвикай себе си, а не другите. Но не се предизвиквай по техния начин, а по своя си, защото не забравяй, че човек трябва да познавата границите СИ. А не чуждите.
И не забравяй да бъдеш щастлив, докато го правиш, защото иначе няма смисъл, нали?

Малък, мъничък спойлер за тези, на които им сече пипето:
Човече, аз съм екстрасенс!

Добре де, егоцентрична, егоцентрична, колко да съм егоцентрична?*
Май много...
Гледам хората си водят блогове, пишат за филми, книги, изложби. Пускат снимки на този и онзи, разни фотосесии, разни колекции. Музикални клипове споделят и обсъждат концерти. А аз си говоря за живота и към нищо/никого не линквам. В това ми бил чарът.
Вчера получих най-щастливата тройка в живота си. А днес нямам за какво да се оплача, какво по-хубаво от това? Приемат се предложения,да.

*Знам,че е изтъркана фразата. Но никой не може да ме разубеди, че cliche-то не звучи секси.

To my three lovely lovelies

(though only one will read it)

Хехей, много, много е хубаво да ти се случат някакви неща, които изобщо не си ги очаквал или си ги отписал, като свършени вече.
Йей и за новата ми разкошна придобивка от Orsay, да живеят намаленията!
П.П.Обожавам този магазин ^^ А след изпита по статистика, ако оцелея, няма да простя и на Z Outlet <3

Случайните изблици на надежда и мобилизиране са сред едни от най-хубавите подаръци, които човек може сам да си направи. Дори и резултатът да не е като по американските филми, чувството, че сам си се вдигнал и си намерил достатъчно силици, за да поемеш още едно предизвикателство, е много, много удовлетворяващо.
А въпросът дали е имало смисъл, някак си остава встрани :)

Чудя се дали има други такива родители, които да те успокояват с "е, все някой трябва да е прецакан", "я си овладей психическото състояние и не се дръж така инфантилно", "не се притеснявай, повечето хора с това заболяване са умирали от нещо друго", "да не съм чул повече да си отишла на изпит за повишаване, ти за много важна ли се имаш?", "гледай се каква си задръстена, защо си стоиш вкъщи". Чудя се наистина.

Животът ни е пълен с пропуснати шансове.
Цаката е да не се тръшкаш за всеки пропуснат, а да осъзнаеш, че не можеш да огрееш навсякъде и да се научиш да вземаш правилните решения. Защото за някои от тези пропуснати шансове си е струвало да се ядосваш, но за други не. И затова трябва да се пресява важното от не толкова важното.

Прекалено много се поддавам на настроенията си. Станах на 20 и още не съм се научила да ги владея или поне да не се влияя толкова от тях.
В момента ме е обзела ужасна апатия - едно от онези настроения, които ме обземаха, докато бях в гимназията. Винаги вечер, винаги посреднощ, когато няма с кого да си говориш в чата, няма на кого да се обадиш да излезете, пък и да не се лъжем - кой ще се навие да излезе навън след полунощ януари месец и то не на дискотека. И тъй си тъна в апатия - тричасова - и мразя света, че не ми доставя достатъчно развлечения, че не ме е срещнал с достатъчно интересни и импулсивни хора, че не ме е влюбил щастливо, но пък ме е натоварил с куп досадни задължения - като сесията например. На моменти мразя целия обществен строй - не защото не ми се учи, а защото ме кара да изпълнявам затъпяващи задължения с цел да бъда част от обществото. А могат да се вършат толкова по-интересни неща. Уви, аз съм шубе и вярвам, че за тях трябва втори - не, не е нужно да е някоя любов, а просто компания. И понеже такава няма, тънем в апатия и обвиняваме света, заради собственото ни бездействие.
Друга ми беше мисълта обаче - има и по-лошо от среднощната апатия. И това по-лошо го преживявам всеки път. Да си наумиш, че точно един определен човек може да се разсее. И логично - търсиш контакт с този човек. А на него грам не му пука за тебе, че на теб ти е тъпо,нали. Или пък докато водите разговора, заветния разговор, който ще те разсее, осъзнаваш как този човек не е по-различен от останалите. Как той не е този, който може да те изведе от това състояние, как той е скучен. Това убива. И разочарова, а е ужасно да бъдеш разочарован, когато си мислиш, че няма накъде повече. Защото един вид надеждата се свива, за сметка на апатията. Връзката им е обратнопропорционална. В подобни моменти се опитвам да мисля положително - не ми трябва някой да ме измъква, мога и сама да се измъкна... Мога, дръжки.
Искам някой да ме измъкне. Но няма. Защото тези, които искат, не ги искам аз - и пак не става дума за любов,не. Тези, които мисля за интересни, се оказват обикновени и няма кой да ме разсее.
Имам нужда от нещо ново в живота си. Отново.

От снощи усещам в устата си вкуса на хляб с маслини, който ядох преди месец. Много ми е хубаво. Не правя почти нищо съществено, освен да уча. А имам много да правя и мисля днес да започна да отмятам задачите една по една. Този път съм си цели десет дни вкъщи и трябва да свърша всичко, което съм си наумила - освен да посетя докторите, тях ще ги оставя за следващия път, че ми писна да изпълнявам рецепти. Тъкмо му се вижда края на последната серия хапчета.
Тази година, ако вярваме на поверието, че който намери паричката в баницата, е късметлия, то аз трябва да пускам тото всеки Божи ден. Четири баници/питки - четири парички. Такова чудо никога не е било, не само с мен, ами изобщо с някого от семейството. Има да паля свещички в църквата :Р
Голямо празнуване беше тази година, остава ми още един рожден ден и ще закрия сезона на празниците. Спрях да преяждам още на 30-и, но въпреки това още ми става лошо, когато видя храна.
А писането как мъчно вървиии, просто не е истина. Ето, направих си поредния блог, ама пак ме е яд, че нещо не е съвсем тамън.
Нищо смислено не казвам.