Мина ми рожденият ден, мина еуфорията и сега най-накрая съм си вкъщи. Въпреки че си мечтаех толкова дълго да се прибера, сега изпитвам желание да си стегна куфара и да се върна обратно в София. Вече спрях и да се поправям. Вчера сутринта майка ми падна в болницата и скъса ставни връзки, непонятното за мен е, че отишла в друга болница, за да й гипсират крака. Както и да е, сега си е вкъщи и ще си стои гипсирана в продължение на две седмици, а аз трябва да се грижа за нея. Та от два дни мама ми куцука по нервите с гипсиран крак и патерици. Проблемът не е в това, че трябва да й помагам, а в това, че мама е от типа хора "Донеси ми възглавницата от спалнята"...... "Ох, извинявай, донеси ми телефоните от спалнята"..... "Оф, я ми донеси едно одеало от спалнята"..... "Забравих си списанието в спалнята, може ли..." И това в интервал от 5 минути, накрая ми се прищя просто да й занеса телевизора в спалнята, за да не се налага да й нося всичко От спалнята... Ама бели кахъри са моите. Скоро ще й мине.
Успокоявам се, че това е едно изпитание по пътя ми към Търпението и Спокойствието. Защото определено имам голям проблем с тези две съществителни и прилагането им в живота ми. А околните имат проблем с мен вследствие на това. Пък и нали все трябва да се стараем да сме оптимално ........ (попълни нужната дума).
Заситих манията си по подреждане днес отново, след като подредих всички неща от куфара и сака си, раницата и торбите ги бях подредила предишния ден. И въпреки това ми се губят разни неща и не мога да си спомня кой ми ги е донесъл, в какво ги е донесъл и къде се намират в момента. Ще излязат все някога и ще си подредя и тях. Май е ред на шкафа с канцеларски принадлежности да бъде разчистен :Р