Най-лесният начен да забравиш за един проблем? Да ти се появи по-голям :Р
Но шегата настрана, май предпочитам здравословни пред любовни проблеми. При първите е достатъчно просто да полага усилия само едната страна и всичко е наред. :)

It's a fucked up situation.

Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се.
Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се.Освободи се. Освободи се. Освободи се. Освободи се...
от всички ограничения.

Big furry monster

На Ифф



Лилави стени – тъмно лилави. Хората ги потискат, мен ме вдъхновяват. Налепени са целите със снимки, текстове, статии, рисунки. Пълен ужас за подредената счетоводителска душица на съквартирантката ми. Която липсва между другото – Бог да благослови съставителя на програмата й. Освободи ме от присъствието й в единствения ми свободен ден.
Късен есенен следобед. Колко ги обичам само. Обожавам да лежа в леглото си и да гледам през прозореца как притъмнява. Или да гледам тавана си – за разлика от таваните на повечето хора – моят е цветен и изписан. И ме вдъхновява. Късните следобеди също. Както и разговорите с подходящите хора.
Почукване на вратата. Отварям и виждам срещу себе си едно момче от курса по творческо писане. Неподходящ човек. Стои и ме гледа, и е леко изнервен. Аз мълча и той мълчи. Още малко и ще му затворя вратата под носа.
- Може ли да вляза?
- Влизай. – оглежда се скришно, докато затварям вратата след него. Подпира се внимателно на зеления стол. Всички се подпират внимателно и никой никога не сяда на него. А си има прекрасна цикламена възлавничка. Сама съм я шила. Виктор стои и ме гледа, и нищо не казва.
- Аз...
- Седни на стола!
- Моля?!
- Седни на стола преди да продължиш! И не махай възглавничката, тя е за сядане. Добре, кажи сега защо си тук.
- Дойдох да те питам... откъде... се вдъхновяваш, за да пишеш онези неща, които четеш на курса. – Виктор леко се поклащаше на стола, потъркваше ръцете си и погледът му шареше постоянно. Но никога не се спираше на мен. - Страхотни са, разбираш ли? Най-искрено ти се възхищавам и ти завиждам. Ясно е, че си супер талантлива, обаче не може да измисляш тези неща. Разбираш ли, тези сюжети, тези сценарии – те са нечовешки. Не е възможно това да го има в главата ти! – гледаше ме с някакъв изгарящ поглед. Искаше нещо от мен. Искаше истината. Винаги го бях смятала за чудак – пишеше добре, но имаше нещо откачено в него, нещо, което привличаше момичетата. На мен не ми действаше особено. Въпреки че тази чудатост си струваше да се опише.
- Това ли дойде да ми кажеш? Че съм откачена?
- Да! Ъъъ... не! Т.е. ти пишеш „странно”, но страхотно странно, разбираш ли – настръхвам, когато те слушам да четеш. И дойдох, за да ми кажеш откъде черпиш вдъхновение. Трябва да ми кажеш, за да се убедя, че това не е в главата ти, разбираш ли? – беше се увлякъл в обяснението си и размахваше ръце без да спира. Сякаш думите не му достигаха да обясни това, което иска да ми каже.
Повдигнах вежда – не ми беше в стила – но Виктор ме шокира.
- И какво, ако е в главата ми? Какво, ако сама измислям всичко? А? Луда ли ще ме наречеш?
- Е, не... – замисли се за момент, този път аз го бях объркала - но тези идеи не може да са в главата ти. Виждал съм и снимките ти. И те са такива – толкова, толкова различни и затова – тези идеи не може да са твои.
- Защо?
- Защото ... това ще означава, че или си луда, или си гений.
- Ти си лудият, не аз.- вече започваше да ме ядосва. Бе се заинатил и изглеждаше решен да открие истината. Какво пък, нямах нерви да се разправям с него. - Добре, ще ти призная – идеите не са мои.
- Знаех си! Какво те вдъхновява?
- Голямото космато чудовище в гардероба ми.
Виктор ме зяпна, после зяпна градероба и отново зяпна мен. Изглеждаше безумно разочарован. Чак ми стана жал за него.
- Сериозно, не се майтапя. Отвори гардероба и ще го видиш. Голям и оранжев. Много кофти цвят, хич не ми отива на стаята.
Виктор се приближи до гардероба, хвана дръжката му и застина. След няколко мига я пусна, погледна ме с неприязън и преди да излезе, измърмори:
- Ти си луда!
Свих рамене и заключих след него. След това отворих гардероба и със Стефан отново се разположихме на леглото. Беше голям, оранжев и космат:
- Кажи ми сега, какво става по-нататък в историята.
- Първо си искам бисквитите ...