Is this what makes us girls?

Предпочитам да мисля така:
Всяко момиче си има по някое момче, което не забравя. Не става дума за вечната несподелена любов, според която се обричаш на самота, само защото с Него не се е получило, а друг не може да Го замени. А за лекото трепкане в стомаха, когато се засечете случайно някъде или чуеш случайно някой да Го споменава. И това трепкане, което се появява, дори когато си щастливо влюбена или пък щастливо самичка. Непреодолим гъдел, който устоява на времето и всички глупости и опити да сте щастливи заедно.
По-лесно е отколкото да мисля, че съм луда, задето след седем години все още трепва нещо. Или пък нещастно влюбена. Не съм, не и вече. И мога да съм щастлива с други, и съм. Дори забравих за Него, защото последният път аз избрах да не си говорим. Аз му казах, че "край и точка". И реших, че наистина е краят, и бях окей. И месеци наред не се сещах за него. Край? Дръжки.
Появява се днес от нищо и ме ръчка във фейсбук до откат, ще ми извадиш окото, казвам му, а той ми предлага да дойде да ме вземе от София и да прекараме уикенда заедно в Благоевград примерно? Отдавна искал да ме види. Добре, че имам планове за вечерта, "boys are toys" планове. Добре, че успях да откажа и да го разсърдя. Явно отново ще отложим за края, за след няколко месеца, когато отново ми пише.
Гъделът не спира.

Имах перфектната седмица :))))
Не съм и предполагала, че в София може да е толкова забавно през лятото.
Кафенца, барове и дискотеки,партита на открито - нямаше един пропуснат ден. Ах, леле, как обичам лятото.
Бях на рожден ден, изпратих си съквартирантката подобаващо, намерих си смешно кандидат-гадже, бях на изпращане от квартира (супер яката квартира, Ети :Р), гушках котето от уискас, бях на John Digweed, всеки път с толкова яка компания, че нямаше и миг скука. Напих се толкова подобаващо, че понечих да си прибера сутиена в хладилника, но пък всяка вечер си махах грима преди да си легна, това правило е желязно. А отсега сме понаредили плановете за следващия месец кажи-речи, така че:
Обичам те, лятооооооооооо :)))

Държавен изпииииит!
Както винаги по време на сесия съм готова да правя всичко, стига да не уча. Стаята и нещата ми винаги са най-подредени към януари и края на май. А сега обаче ми виси на главата досадния държавен изпит, който нямам търпение да мине. Надали ще се чувствам така, когато ми останат 3-4 дни до него и почна да се тюхкам, че не съм учила повече, ама уви, учих достатъчно през последните четири години.
Освен че уча, правя и други неща, като да чета. Последното, което чета е:
"Яж, моли се и обичай"
Имах голеееми предразсъдъци към тази книга, но по едно ужасно странно стечение на обстоятелствата ми попадна и реших, че трябва я прочета. И взех правилно решение. :)
По принцип ме бива да се олицетворявам с главните герои, не че толкова споделяме общи качества, колкото фактът, че съм адски добра в съпреживяването. И тъй докато главната геройня страдаше заради развода си и тъпчеше паста, аз страдах заради един неназован мухльо (причината да не пиша толкова дълго в блога) и ядях каквото ми падне, освен това и двете споделяхме любов към Италия, така че ми беше лесно да си я представям там.
 И после тя замина за Индия, където спря да страда и започна да се приема. Което означаваше, че и аз трябва да спра да страдам и да започна да се боря с демоните си.
Край на шегите.
Наистина е лесно да преминеш през нещо с някой, който преминава през същото, дори и да е въображаем герой, може би дори така е по-лесно. И в момента вече съм си стъпила на краката и съм позитивна, и готова за ново иху-аху (особено след държавния), и особено с новата ми работа. ЙЕЙ! Да се опитваш да си разплетеш възлите, които си заплитал с години, не е лесно, но ако не друго борбата те кара да се чувстваш пълноценен. Така че продължавам, пък и без това трябва да прекарам цяло лято в София (о, драмата), та ще имам предостатъчно време да си разплитам възлите. Дали на басейна в гъзарската къща на Роси или в Мементо. :)))

Drama queen is back

Депресията се разбира най-добре с друга депресия. Радостта само я озлобява и плаши. Кара я да се чувства още по-депресирана. А депресията и излишният оптимизъм са най-лошата двойка на света. Тя си знае какво ще стане накрая, но всеки път, когато той се появи, тя се подлъгва, поддава се на чара му, вярва, че ще я води, когато си затвори очите и накрая пада от високо. И уж вече ще внимава къде стъпва, няма да му вярва, но ето на. Той се появява отново и тя пак затваря очи и пада от още по-високо. А той само седи от страни и се чуди на липсата на какъвто и да е самоконтрол и вслушване в натрупаната камара лош опит.

Ах, Lana Del Rey, какъв гъдел си само! Малко свеж полъх след Адел. А и да не споменаваме готиния батко от клиповете, първо ми ставаше лошо като го гледах, ама сега... :)

Благодарение на омега мързеливия ми шеф ми позволяват да правя много нетипични за позицията ми на стажант неща. Като например да водя интервютата на новите стажанти. И последва цял ден на изненади. Имаше някакви нереални глупости в CV-тата на хората. Едно момче с две висши "спецеалности". Имаше една девойка, която е работила три години в Mr. Brikolage. Един друг, който в последствие се оказа много симпатичен тип, имаше снимка в цял ръст, в парка, облегнат на едно дърво, подпрял го с крак и се усмихва чаровно. Седем души, поканени на интервю  и потвърдили, че ще дойдат ми вързаха тенекия. Лично съм им обидена, много исках да ги харесам, за да ги вземат. А един от тримата, които се явиха, ме попита - ъъъ, може ли, ако ме одобрите да започна след три месеца.
?!
?!
?!
Доста ми беше трудно да се въздържа от каквато и да е реакция. Надявам се утре като отида да проведа останалите 5-6 интервюта да се появят поне трима души, защото ако отида още един извънреден ден на работа за тоя, дето духа, хич няма да им е весело на интервюираните.

Пише ми се :)
Но пък ми писна да пиша за мъже, затовааа мога да говоря за нещо друго, почти съм сигурна, че мога. И освен за мъже, съм много добра в разказването на странните случки, които постоянно ми се случват:
Седим си с Ети в Борисовата с две неотворени Съмърсби-та и страдаме, че сме сакати при отварянето им. И след неуспешният опит на Ети да ни отвори пиенето, беше мой ред да търся отваряч. В случая две момчета на най-близката пейка. Тъкмо се приближавам до тях и единият ме поглежда и :
 - Оооо, човееееек, как сииии, дай пет! - давам недоумяващо пет, защото все пак трябва да ми отвори бирите, но той продължава. - Помниш ли ме от оная вечер?
- Аааа, май бъркаш човека.
- Не, не, теб човек не може да те обърка. Ама ти беше мега пияна и сигурно заради това не помниш.
/И тук всичките ми приятели реагираха с "Леле, човек, толкова ли си била пияна?" вместо логичното "Леле, човек, тоя яко се е припознал."/
- Тиии наистина бъркаш човека. Ама в името на доброто старо време, я ми отвори тия две бутилки, ако обичаш.
Върнах се при Ети с отворени бутилки :Р
* * *
Час по-късно дойдоха три момчета и седнаха при нас с обяснението:
"Ми ние ви видяхме, че сте две и решихме да дойдем при вас да ви правим компания. Ама ако слушате чалга, ще си ходим." или нещо подобно. Имахме някакви смесени чувства по отношение на това дали да не ги разкараме, но след като Ети храбро изгони най-малкия (и най-дразнещо загубения) от тримата, си изкарахме приятен следобед и даже накрая си разменихме скайповете. Уууууу!
* * *
Вървим си с Иво и си говорим за всичко, и той ме пита:
 - Ани, ти знаеш ли Кольо? - Кольо /Call-Yo/ е почти смешната и почти незаконна реклама на Виваком в отговор на Мтелския Боб.
 - Ми знам го,да.
- Ааа, ами аз го познавам.... А, Кольо,бе! - и буквално Кольо ни се изпречи на пътя както си търсихме място в градинката на Народния. Кольо се оказа Николай от Натфиз, леко изтърван и много весел.
* * *
И като е тръгнало на запознаване, не че е нещо изключително, но вчера ходих на гости на Буки и като помолих портиера да ми отвори вратата, той се наведе напред и измуча едно полу-изненадано, полу-одобрително:
 - Ооооооооо! - и ме пусна да вляза :)

Ми да седна да понапиша нещо....

Току-що изгледах "Силвия" / "Sylvia".
Не знам до колко сте запознати (о, мои евентуални читатели :Р) със световната поезия от 20-и век, но има бая какво да се прочете и разгледа от нея. Било си е нещо като мини Ренесанс. Силвия Плат е една от най-силно повлиялите на поезията жени по онова време. Двамата с Тед Хюз, също много известен поет, са били изключително популярна двойка в Англия през 60-те. Примерно нещо като Бранджелина, само дето са имали само две дечица. Казват, че любовта им е била като на Франсис Скот Фитцджералд и Зелда. С едната разлика, че Франсис и Зелда са останали заедно почти до смъртта си, а Тед е хойкал, колкото може, докато е бил със Силвия. Основната причина за разрива между тях е било несекващото вдъхновение на Хюз, за което Силвия силно е завиждала. Още с първата си стихосбирка той печели награди и публика, а нейната първа книга е подмината от критиката с пренебрежение. Тед се опиянява от внимание, алкохол и жени, докато Силвия стои сама и депресирана вкъщи да гледа децата и да не пише.
 Филмът проследява историята и по-нататък, но ако някой реши да го гледа, няма да развалям удоволствието от края. Два неща ми направиха впечатление - през целия филм въобще не я видях тази ГОЛЯМА любов, дето са имали. Имаше около десет минути семейно щастие и после още час и половина драми, скандали, подозрения и болка. Което беше жалко, защото така към края на филма, не успях да приема насериозно думите на общия им приятел, който казва:
 "Вие се разбирате толкова добре, че други само биха мечтали за това"...
Мечтая да ви разбера и аз така добре, наистина. И другото - Силвия страда от депресия почти през целия си живот и най-вече, след като се жени за Тед Хюз, защото не може да пише. Когато отворих уикипедия, видях, че има издадени 15 книги без сборните. Да ти имам "неможенето да пишеш". А за да илюстрирам все пак, колко е била депресирана, ще цитирам нещо нейно, което напоследък цитирам навсякъде:

"It was comforting to know I had fallen and could fall no farther."

 Да, като изключим двете смешни забележки, филмът е изключително добър и си заслужава гледането. Не само заради общата култура, но и защото Гуинет Полтроу и Даниъл Крейг са просто невероятни в ролите си.
П.П. Да не говорим колко често го дават гол, а той е толкова хубав гол <3

Апетитът идвал с яденето, казват хората.
Три поредни дни излизах, снощи си дадох почивка и тази вечер пак не ме свърта вкъщи и ми се ходи на дискотека. :( Обаче понеже другия уикенд ще се размажа в Плевен, не мога и днес да изляза. Защото и в понеделник и вторник ще излизам. Да, определено ми трябва малко почивка. А и все някой трябва да прочете купчето с книги вкъщи, нали?
И да вземе да напише някой нов разказ, нова Писателка, а-у, да завърши едно "Обединение", да си завърши дневника. Я стига толкова компютър :Р
П.С. Искам татуировкаааааааааааааааааааааааа!!!
А забравих, един среднощен поздрав:

 Да се примириш с нещо невинаги е лошо, понякога ти донася такъв вътрешен мир, че си даваш сметка, че не винаги трябва да си контра и да се бориш. Понякога може просто да се пуснеш по течението.
 Вчера имахме ега ти умрялата лекция с някакъв "ДОАЙЕН, колеги!!!". Човекът си беше пичага, пускаше полусмешни лафчета, избъзика се, че се надява до края на двучасовата лекция да останат поне трима души, на които да говори и продължи да казва "Довиждане" на тези, които си тръгваха. Аз мълчаливо си изчетох списанието, изиграх около 15-ина бесеници, 5 "бикове и крави" и три страници игри на думи :Р И нищо не чух от лекцията, освен едно:
 "Колеги, българите имат една кофти черта, толкова много се увличат да искат онова, което нямат, че забравят да използват това, което имат".
 Време е да се огледам какво имам и да реша как да го използвам :)

Още едно мляс или още един скандал и ще се застрелям.
Никога досега не съм била част от студентска тройка. А сега ми е предоставена възможността да го преживявам цяла седмица.
Жестоко е.

 Имам пристрастеност към текстови картинки, ама ги обожавам направо и трупам купчини в една папка на компютъра, (добре, че не изискват физическо място). И една от най-любимите ми и абсолютно вярна за мен, гласи следното:

:D

Беше хубаво да го осъзная

Да, ще се виждаме на няколко месеца, за да си правим бърз преглед на живота и това, което му се е случило. Ще си говорим за всякакви глупости, ще обсъждаме всичко ново, всичко, което е станало постоянно от последното ни виждане и всичко, което предстои. Да, докато не изчерпим всички теми на разговор и не започнем да ровим в миналото. А не, не ме разбирай погрешно, мен това нещо въобще не ме бърка вече. Да бе, и аз онзи съм го преживяла от сто години. Но пак ще си разказваме до болка познати истории. И ще си налагаме да ги забравяме, защото след няколко месеца отново ще се видим и пак ще стигнем до момента, в който ровичкаме в миналото и се убеждаваме, че всичко е зад гърба ни. Всяка себе си и всяка другата. Но ще си разказваме историите, докато осъзнаем, че ги разказваме, защото все още ни тормозят и не сме ги преживели. И може би някъде там, дълбоко вътре, ще се надяваме, че след стотното разказване, ще се помирим със себе си и с миналото и ще спрем да разказваме. Защото хората говорят, само когато ги вълнува.

Край на сесията!

 Краят на сесията най-накрая дойде! И какво последва? Шопинг и малко социални контакти, за да си припомним какво е да живееш нормален живот. Йей!

Абсолютната истина, с едната разлика, че мама само като чуе новата простотия, която сме свършили или която планираме да свършим, ме поглежда с уморен поглед и казва:
"Ти го измисли това, нали?" :D

Ани има рожден ден!

"Всичко е добре, когато свършва добре. Ако не свършва добре, значи не е краят!"

Този цитат го прочетох преди няколко месеца и ми се стори някак си пресилено оптимистичен, но днес ми изникна в главата като идеален за поста, който мислех да напиша.

Допреди две-три години приятелите ми знаеха едно специално нещо за мен - аз си обожавах рождения ден. Ама бясно го обожавах, беше почти по-важен от Коледа и със сигурност по-важен от всеки друг празник в годината. И въпреки че беше в началото на лятото, аз още от зимата започвах да правя списъци с гости, да измислям къде да празнувам, да мисля как да празнувам, да се депресирам, че този и онзи няма да дойдат, да се чудя дали да не поканя втори и трети, да истерясвам къде ще ги събера всички тези хора и дали ще си изкарат добре, и как изобщо ще си изкарат добре, като никой с никой не се познава. Да.... прекарвах няколко месеца в някаква нереална еуфория, чийто пик беше самият рожден ден. След което се кротвах за около половин година, докато пак не дойдеше януари месец и аз хващах листа и химикала, за да правя списъци с гости. Да, хората ми се чудеха на акъла, начело с майка ми. А пък аз от своя страна, се чудех на акъла на хора, които изобщо не се трогваха от рождения си ден. И въобще не обсъждах онези, които казваха, че не смятали да си празнуват рождения ден. Лелеее.
И всичко това се случваше неизменно от 14-тата до 19-тата ми година, когато изведнъж порастнах. И 20-ия ми рожден ден беше леко тъп, без шумни партита, без някви истерии, без простотии и "уау, Ани има рожден ден!". Същото беше за 21-ия и 22-ия ми рожден ден. Да, да си порастнал беше леко скучно, но въобще не ми правеше впечатление и даже обяснявах на разни учудени хора, "че да бе, така по-спокойно, по-добре".
WTF, човече.
Ани натисна undo бутона и ето че днес почнах да си мисля ехеее, колко хора ще поканя на рождения си ден и ехее, колко ще бъде яко и се зачудих дали 30-ина души могат да се съберат в стаята ми, за да празнуват рожден ден. Така че "Юхуууууууууу, идва ми рождения дееееен!!! И ще бъде хипер яко!"
Да и след този извод изведнъж ми стана супер яко и готино, такова. Така че спирам да разсъждавам и сядам да си пиша списъка с гостите :Р

Това не е оплакване, а заявление:
Моят петък 13-и подрани с един ден, така че утре ще очаквам само хубави неща.

Ето точно по този начин изглеждам след 10 часа сън и закуска. Обичам малки гушливи животни :))