Is this what makes us girls?

Предпочитам да мисля така:
Всяко момиче си има по някое момче, което не забравя. Не става дума за вечната несподелена любов, според която се обричаш на самота, само защото с Него не се е получило, а друг не може да Го замени. А за лекото трепкане в стомаха, когато се засечете случайно някъде или чуеш случайно някой да Го споменава. И това трепкане, което се появява, дори когато си щастливо влюбена или пък щастливо самичка. Непреодолим гъдел, който устоява на времето и всички глупости и опити да сте щастливи заедно.
По-лесно е отколкото да мисля, че съм луда, задето след седем години все още трепва нещо. Или пък нещастно влюбена. Не съм, не и вече. И мога да съм щастлива с други, и съм. Дори забравих за Него, защото последният път аз избрах да не си говорим. Аз му казах, че "край и точка". И реших, че наистина е краят, и бях окей. И месеци наред не се сещах за него. Край? Дръжки.
Появява се днес от нищо и ме ръчка във фейсбук до откат, ще ми извадиш окото, казвам му, а той ми предлага да дойде да ме вземе от София и да прекараме уикенда заедно в Благоевград примерно? Отдавна искал да ме види. Добре, че имам планове за вечерта, "boys are toys" планове. Добре, че успях да откажа и да го разсърдя. Явно отново ще отложим за края, за след няколко месеца, когато отново ми пише.
Гъделът не спира.