Беше хубаво да го осъзная

Да, ще се виждаме на няколко месеца, за да си правим бърз преглед на живота и това, което му се е случило. Ще си говорим за всякакви глупости, ще обсъждаме всичко ново, всичко, което е станало постоянно от последното ни виждане и всичко, което предстои. Да, докато не изчерпим всички теми на разговор и не започнем да ровим в миналото. А не, не ме разбирай погрешно, мен това нещо въобще не ме бърка вече. Да бе, и аз онзи съм го преживяла от сто години. Но пак ще си разказваме до болка познати истории. И ще си налагаме да ги забравяме, защото след няколко месеца отново ще се видим и пак ще стигнем до момента, в който ровичкаме в миналото и се убеждаваме, че всичко е зад гърба ни. Всяка себе си и всяка другата. Но ще си разказваме историите, докато осъзнаем, че ги разказваме, защото все още ни тормозят и не сме ги преживели. И може би някъде там, дълбоко вътре, ще се надяваме, че след стотното разказване, ще се помирим със себе си и с миналото и ще спрем да разказваме. Защото хората говорят, само когато ги вълнува.

Случайните изблици на надежда и мобилизиране са сред едни от най-хубавите подаръци, които човек може сам да си направи. Дори и резултатът да не е като по американските филми, чувството, че сам си се вдигнал и си намерил достатъчно силици, за да поемеш още едно предизвикателство, е много, много удовлетворяващо.
А въпросът дали е имало смисъл, някак си остава встрани :)

Животът ни е пълен с пропуснати шансове.
Цаката е да не се тръшкаш за всеки пропуснат, а да осъзнаеш, че не можеш да огрееш навсякъде и да се научиш да вземаш правилните решения. Защото за някои от тези пропуснати шансове си е струвало да се ядосваш, но за други не. И затова трябва да се пресява важното от не толкова важното.