Прекалено много се поддавам на настроенията си. Станах на 20 и още не съм се научила да ги владея или поне да не се влияя толкова от тях.
В момента ме е обзела ужасна апатия - едно от онези настроения, които ме обземаха, докато бях в гимназията. Винаги вечер, винаги посреднощ, когато няма с кого да си говориш в чата, няма на кого да се обадиш да излезете, пък и да не се лъжем - кой ще се навие да излезе навън след полунощ януари месец и то не на дискотека. И тъй си тъна в апатия - тричасова - и мразя света, че не ми доставя достатъчно развлечения, че не ме е срещнал с достатъчно интересни и импулсивни хора, че не ме е влюбил щастливо, но пък ме е натоварил с куп досадни задължения - като сесията например. На моменти мразя целия обществен строй - не защото не ми се учи, а защото ме кара да изпълнявам затъпяващи задължения с цел да бъда част от обществото. А могат да се вършат толкова по-интересни неща. Уви, аз съм шубе и вярвам, че за тях трябва втори - не, не е нужно да е някоя любов, а просто компания. И понеже такава няма, тънем в апатия и обвиняваме света, заради собственото ни бездействие.
Друга ми беше мисълта обаче - има и по-лошо от среднощната апатия. И това по-лошо го преживявам всеки път. Да си наумиш, че точно един определен човек може да се разсее. И логично - търсиш контакт с този човек. А на него грам не му пука за тебе, че на теб ти е тъпо,нали. Или пък докато водите разговора, заветния разговор, който ще те разсее, осъзнаваш как този човек не е по-различен от останалите. Как той не е този, който може да те изведе от това състояние, как той е скучен. Това убива. И разочарова, а е ужасно да бъдеш разочарован, когато си мислиш, че няма накъде повече. Защото един вид надеждата се свива, за сметка на апатията. Връзката им е обратнопропорционална. В подобни моменти се опитвам да мисля положително - не ми трябва някой да ме измъква, мога и сама да се измъкна... Мога, дръжки.
Искам някой да ме измъкне. Но няма. Защото тези, които искат, не ги искам аз - и пак не става дума за любов,не. Тези, които мисля за интересни, се оказват обикновени и няма кой да ме разсее.
Имам нужда от нещо ново в живота си. Отново.
6 коментара:
I feel you, dude!!
Толкова много понякога, че е плашещо о.0
То оставаше и да не ме усещаш след толкова години :Р
Честит нов изглееееееед ^^
a zamislqla li si se, che imash tvyrde visoki standarti? Na teb svetyt ti e vinoven, che jivotyt ti e skuchen. Na sveta ne mu puka za teb, na sveta ne mu puka za nikogo. Kogato otidesh na party i ti e typo i sednesh na divana, v nai-dobriq sluchai shte doide nqkoi da te pita kakvo ti ima i kato useti, che ti e depresirano, shte si zamine - nqma da si razvalq vecherta za nepoznat! I posle party-to bilo typo. Ne,ne e. Partyto e super qko, prosto nikoi nqma da ti pravi veseloto. Kogato spresh da chakash nqkoi da se poqvi i zapochnesh da go tyrsish ti samata...moje bi togava vsichko shte stane po-hubavo. No da se sedish i da obvinqvash celiqt svqt, che ne ti predostavq udovolstviya...prosto e smeshno
Здравей и на теб :)
Разбира се, че имам високи стандарти - по-добре високи, отколкото ниски. Обвинявам света много по-рядко, отколко себе си, че ми е скучно. Затова и написах, че тези моменти са редки и кратки. Пък и кое му е кощунственото, ако от време на време обвиняваш света за собствените си проблеми? :) А животът ми е доста далеч от скучен, повярвай ми. Търся си веселото и хората, с които да ми е весело постоянно. Понякога просто не успявам да открия правилните развлечения и това ме дразни.
Аз пък защо ли си мисля, че най-интересните разговори се получават, когато единият от участниците, не е в настроение? Лично мнение, разбира се :)
Благодаря за твоето и ще се четем, евентуално.
Публикуване на коментар