Не осъзнавам, че нещо ми липсва, докато не го видя у другите. Бла-бла-бла. Не завиждам. Не искам тяхното. Искам мое, което да напомня на тяхното. Като момчето и момичето на спирката. Тя беше нещо нервна и му се цупеше, а той просто спря, обърна я към себе си и допрял глава до нейната, й прошепна нещо. След което си тръгнаха спокойни и щастливи един до друг. Благодаря ти, 14-и, че ми позволи да видя този безмълвен момент на щастие. Ще го помня поне още 6-7 години. Като нямам свои, ще помня чуждите. Истории и спомени. И ще се старая да не се отвличам много. Да не затъвам в тях. Чуждите истории и спомени. Ще преливам мислите си, докато не приема реалността.

Мързеливи зависимости...

Гледай сега колко съм мързелива.
"Мамо, дай ми 20 лв да си купя анцунг, ще ходя на йога." Мама не даде 20, а 65 и аз си имам освен ангунц и маратонки. "А, мамо, аз като отива в София, веднага ще се запиша!" Дойдох в София и три седмици по-късно не съм се записала, имам си от логично, по-логично обяснение, разбира се.
Отидох веднъж до читалището... Нямаше пазач, нямаше табло с разписание на занятията, нямаше номерация на стаите и евентуално някаква информация кога има занятия по йога. Нямаше пукнат човек в читалището в сряда следобед. По едно време излиза един човек от някаква стая, въобще не го поглеждам, той се отдалечава от мен и започва да говори с "пиле"-то по телефона. Пет минути по-късно свършва разговора и аз надничам през отворената врата да видя какво има вътре. Ами театрална група имаше. А човекът, който излезе от там, беше Димитър - театралния сценарист/режисьор?! от Сървайвър 3. Знаменитост в околността! :) Шматках се още десет минути безрезултатно, оглеждах се, никой не се появи и се отказах. Реших да отида после пак да проверя, но така и не се сетих. Може утре на връщане от гарата да видя отново. Но страшно ме сащиса факта, че нямаше пазач или поне някакъв човек, който да стои там в предверието и да насочва неинформираните като мен.
Ще мога, разбира се, да се запиша чак март месец, защото в петък си тръгвам и да дам за една седмица 20 лв, ще пропусна, мерси.
В края на миналата седмица ми се наложи да прочета една глава от книга на Питър Дракър, (човекът, измислил предприемачеството - или поне така твърди преподавателят по основи на управлението). Ставаше въпрос за самоусъвършенстване - винаги съм избягвала такива книги, създават някакво желание за промяна, но в същото време ми звучат някак неприложими. Както и да е, тези 30 страници, които прочетох, бяха изключителни. Върна ли се вкъщи, взимам пари от нашите и отивам на лов за Питър Дракър. Ставаше въпрос за това как човек трябва да открие кои са положителните му качества и да развива тях, също така е важно да знае и слабите си страни, за да не се наема на работа, която не е за него. Да се опита да разбере дали го бива повече като шеф в малка фирма или като акула в голяма и пр. Едно нещо обаче особено ме заинтригува:
"Човек полага неколкократно повече усилия, за да премине от ниво "некадърен" на ниво "справящ се приемливо" с неща, които не му се отдават, отколкото от ниво "много добър" на ниво "перфектен" с неща, които му се отдават."
И се замислих - как седем години аз полагах страшно много усилия, за да изкарвам четворки и в най-добрия случай петици първо всредното училище в клас за математици, а след това и в Математическата гимназия. Бъхтих се като луда за тези оценки,а приятелите ми ги изкарваха от раз. В часовете по литература беше обратното - идваше контролно, те учеха като хамави всякакви анализи, а аз без, ама буквално без да съм прочела един анализ, сядах и си пишех за отличен. Учителката, милата, ако можеше и седем щеше да ми пише. Всеки път, когато пишех есе, то се четеше пред целия клас, публикували са ме два пъти в училищни годишници с общо четири разказа. И всичко това без да полагам някакви по-сериозни усилия. Чувствам се изключително прецакана.
И отново направих същата грешка като в седми клас - тогава разправях как каквото и да се случи, няма да вляза в Математическа гимназия, обаче двете ми най-добри приятелки влязоха и аз просто не можех да не съм с тях. А още тогава исках да уча езици, не математика.
В 12 клас - "А не, аз да не съм луда?! Никаква икономика! Може да не ме приемат първата година, но аз ще уча журналистика! Не, никаква икономика!"
И какво правя в момента!? Уча икономика.
По дяволите, за всичко съм виновна аз, разбира се. Можех да тропна с крак и да кажа на нашите, че ще уча журналистика. Но не, подведох се по техните мнения, че журналист няма да стана, няма да мога да пиша за нищо специализирано и ще ме бутат все за жълтите клюки. А и разбира се- виж сега, ти пет години си учила математика, толкова много знания имаш, не може да ги пропилееш просто така, трябва да ги надградиш! А това ще се случи само в икономиката!
Ами не, по дяволите. Бясна съм, защото докато пиша тези неща и осъзнавам как за сетен път се самопрецаках. Защото всеки път съм прекалено несигурна и чакам някой да реши вместо мен. Е, после ми е леко, защото мога него да обвинявам и да не си нося сама вината. Но стига вече, след няколко месеца ще стана на 20 и трябва сама да взимам тези решения. Не искам да я уча скапаната икономика, но нямам достатъчно смелост да прекъсна. Естествено. Чувствам се като абсолютно мекотело. Пак ще стоя отстрани и ще въздишам по тези, които са си последвали мечтите и сега ги осъществяват, а аз ще си кютам сигурната работа и сигурните пари. А, мерси, тъй като гледам с тая криза, само мене ще ме търсят като икономист.
Да не говорим, че нашите въобще не си дават сметка, че в училище завършвах с петици по математика, абсолютно всяка година по милост. И въпросните "знания" са толкова несигурни и по-малко, отколкото очакват, че въобще не мога да ги използвам за основа. Не че не разбирам математика, разбирам я - ако бях в езикова гимназия, примерно, щях да съм отличничка, нивото ми е такова, не беше за математическа гимназия. Пак ще полагам усилия да стана от некадърна, приемлива, вместо блестяща в някоя друга област.
Лошо да ми е, сама си ги избрах.