Не осъзнавам, че нещо ми липсва, докато не го видя у другите. Бла-бла-бла. Не завиждам. Не искам тяхното. Искам мое, което да напомня на тяхното. Като момчето и момичето на спирката. Тя беше нещо нервна и му се цупеше, а той просто спря, обърна я към себе си и допрял глава до нейната, й прошепна нещо. След което си тръгнаха спокойни и щастливи един до друг. Благодаря ти, 14-и, че ми позволи да видя този безмълвен момент на щастие. Ще го помня поне още 6-7 години. Като нямам свои, ще помня чуждите. Истории и спомени. И ще се старая да не се отвличам много. Да не затъвам в тях. Чуждите истории и спомени. Ще преливам мислите си, докато не приема реалността.