Като бях в 11-и клас, обяснявах на всички как искам да дойда в София, за да живея и уча, защото тук има толкова много живот, толкова много движение, заведения, театри,книжарници, клубове, хора, срещи. Всичко. В 11-и клас смятах, че в София има от всичко по много.
Е, дойдох и така и не посетих всичките тези неща, за които толкова говорех. Но пък постоянно срещам странни хора. Ето на - преди няколко дни пътувах с автобуса и се качи една жена на около 45-50 години, която беше очератала очите си със светлосин молив, носеше ярко червено червило, имаше големи пластмасови маргаритки за обици, носеше жълто яке, синя пола на плисета и червени гумени ботуши. Да не забравим - косата й беше хваната на две опашки. Ако щете вярвайте, точно така изглеждаше. Аз се стараех да не я гледам много, та все така скришно я оглеждах и се чудех в кой ли свят живее. Защото тя определено не беше от нашия - със скучните ни сиви дрехи и незабележим грим. Не че поддържам подобен стил на обличане, но цялата тази шарения ми оцвети деня. Днес, докато се разхождахме с варненската ми гостенка по улицата, на която не й знам името, видяхме още една купчинка чудати хора. Повечето са смешни, но въпреки това - харесва ми! Харесва ми тази свобода, която властва тук. Всеки да носи каквото си иска, без да му пука - комбинират различни стилове, несъвместими дрехи, бижута и цветове. Във Варна не беше така, то още не е - там липсва тази фриволност, там има няколко определени стила, в които се обличат хората и съществуват евентуали вариации, но като цяло се придържат към определените. Не говоря за всички, разбира се, но така беше при повечето хора, които срещах по улиците.
Шарено, шарено, шарено.
Ако имах смелост, бих си купила червено вълнено палто, но заложих отново на класиката - черно.