Краят на всяка любов е една малка смърт, язва в сърцето на Вселената. Трагедия, еквивалентна на земетресение пета степен по скалата на Рихтер. Митично зло, което трябва да бъде избягвано.
Би трябвало да се борим за всяка любов. Да даваме всичко от себе си, за да я задържим над водата, да я спасим от разпад, от проказа. Би трябвало... да направим много неща. Но не правим нищо. Нито ти, нито аз. Седим и се гледаме мълчаливо през масата, докато хамалите изпразват апартамента ни. Изнасят бездушно мебели, подаръци, спомени... любов. Не че сме седнали умишлено да се гледаме и да мълчим. Просто така се случи, ти се измори да се караш на хамалите, а аз се бях покрил в кухнята, за да не ти се пречкам.
И така седнахме един срещу друг на приглушена светлина. Намалих я, когато влезе, нали те дразни яркото осветление. Още не съм се освободил от всичките си навици, свързани с теб. Гледаме се... Не знам какво да ти кажа, дори не знам дали искам да ти казвам нещо. Сякаш и при теб е така. Сякаш така е по-лесно и за двама ни. Да избягваме обвинения, да изискваме обяснения, да молим за втори шанс. Дали бихме го направили? Да си поискаме втори шанс. Чудя се, докато мълча насреща ти. Чувствам се глупаво, трябва да си кажем нещо, поне от... възпитание. По дяволите, това ли е единственото нещо, което ме подтиква да говоря с теб?
Гледаш ме, гледам те и се чудя какво ли мога да ти кажа. Сещам се за някакви теми, но не ми се води неангажиращ разговор. Не и с теб. Не и след всичките ни предишни разговори. Предпочитам да мълча. Тъкмо бях решил да се „измъкна” в хола, когато ти се наведе и извади от някакъв шкаф червено вино. Винаги си знаела как да излезеш от неудобна ситуация. Изтъркаля бутилката към мен, импровизирах с отварянето ù, защото хамалите бяха отнесли всичко. Тапата изхвърча с лек пукот нанякъде си.
Отпих и ти я плъзнах обратно. Сякаш играехме нервички – кой пръв щеше да поддаде. Ти отпи и задържа бутилката.
- Хубаво е, нали? – отпи втори път и тънка струйка потече по брадичката ти. Въпреки че всичко беше приключило между нас, ти все още ме привличаше. Но нямах право вече да те желая, ти беше чужда, а и аз не бях точно „свободен”. Не се сдържах и погалих алуминиевата маса, докосването до нещо хладно ме успокои. Спомних си как сме правили любов върху тази маса. Не изпитах съжаление и това ме смути. Чувствах се длъжен да страдам за теб и липсата на тъга ме караше да се чувствам виновен. Ти не реагира, продължаваше да ме наблюдаваш. Надявах се да съм прозрачен за теб, да прочиташ мислите ми и да ме разбираш, така нямаше да се налага да говоря с теб и да ти обяснявам защо не искам да говоря с теб.
А може би щеше да е по-добре аз да чета твоите мисли. Да разбера дали съжаляваш за раздялата ни, (въпреки егото ми, се надявах отговорът да е „не”). Нямаше смисъл да съжаляваме, връзката ни просто беше приключила, бяхме щастливи, но всяко нещо неминуемо стига до своя край. Ето че и нашето беше приключило, преди да го вгорчим с подозрения, обвинения и скандали. Беше приключило по взаимно съгласие. Напълно безчувствено.
И сега седяхме в бившата ни кухня, след седемгодишен брак и нямахме какво да си кажем. Може би това ще е нещото, за което ще се обвинявам след години, когато се сетя за теб.
Хамалите почти бяха приключили с изнасянето на кашоните. След като довършим бутилката, ще слезем, ще се качим в колите си и ще се разделим завинаги.
Няма да останем приятели. Ако се срещнем на улицата, просто ще си махнем. Не се събрахме преди девет години, за да бъдем приятели. Бяхме заедно, защото бяхме влюбени и сега, когато няма и помен от любовта ни, няма смисъл да създаваме изкуствени отношения. Пък и е безмислено. Аз не знам как да ти бъда приятел. Нито пък ти на мен. И надали някой от нас иска тепърва да се учи. Затова и не си говорим. Няма какво да си кажем. Бяхме влюбени, а сега сме непознати. Непознатите не си говорят, нито се сбогуват.
Наздраве за това.
