"Всичко, което е далеч от морето, е провинция" Ърнест Хемингуей

Започнах да ставам много чувствителна на тази тема.
Снощи се прибрах от София след обикаляне на половин северна България.Първо си стигнахме по магистралата чинно до летище Варна и оттам поехме към Каварна, а от Каварна към любимото ми село Миладиновци. Дядо ни чакаше там с две туби домашна гроздова.
Не бях ходила на село от години и ми беше тоооолкова тооооолкова хубаво. Направо бях забравила вилата и площадката отгоре,на коята с братовчедка ми се катерехме по металните пилони и се криехме на тавана. Който си беше истински таван - нисък, задушен, прашен, пълен с мишки и стари боклуци.
А после видях падаща звезда. Зяпах небето и се възхищаваш като истинско градско дете. И в един момент я видях. Как някой сякаш направи резка на небето, само за миг изчезна. И усещането не беше катарзисно или прекалено магично. Беше някак съвсем нормално за цялата ме заобикаляща атмосфера. Не си пожелах желание. То ми стигаше, че видях кометата, камо ли за желание да се сещам. Но небето беше прекрасно. И в подобни моменти, когато съм на Миладиновци или Хвойна, все си напомням колко много обичам звездите и Космоса и как искам да науча нещо повече за тях. И все оставям нещата само с искането. Но сега имам достатъчно време и ще опитам да поправя този пропуск. Както и да започна италианският. Имам достатъчно пари сама да си платя курса, ако е толкова, колкото каза Габриела.
Варна ми се струва просто прекрасна. Отново. Да не говорим, че след като видях софийско движение, вече без проблем си карам във Варна. И осъзнах, че наистина трябваше да отида до София, за да мога да оценя града си изцяло. Ще направя всичко възможно да се върна тук, след като завършва образованието си. Въпреки че всеки ми казва как ще остана в София. Може и да остана, но в един момент ще се върна и ще живея тук. Казах.