Замразяване

Едноседмично, моля.
Искам да се събудя на четвърти по това време, когато ще е излязло класирането, лудите ще са си видели оценките и мама спокойно ще отвори сайта, и ще се обади да ми каже какво е станало.
Не мога повече. Стомахът не ме боли от кистите, не ме боли от постоянно стискане, боли ме от нерви. Повръща ми се, боли ме глава, ще се разрева. Ужасно е да си толкова нервен. Имам чувството, че на трийсет хич няма да съм лабилна. Тези нерви ми идват в повече. Почти нищо не може да ме успокои, такъв ужас ме е обзел, че не мога да го опиша, а да избягам от него е mission impossible. Трябва да намеря начин да го контролирам.
Днес прочетох в блога на момичето,в което искам да се превърна, когато порастна! за любовта й към Тошо. Сетих се за моя Киро и моето отношение към него, как беше единственото същество от мъжки пол, което се грижеше за моите нерви и разбираше, когато му говорех. Ех, какво ли не прави любовта с нас. Жалко, че умря така мъчително. Все още си пазя парченцето от него в джоба на дънките.
Снощи в пристъп на смелост изпратих три свои разказа на Капитал Лайт. Страх ме е да си отворя пощата сега. Факт е, че няма да ми отговорят толкова бързо, дори и да са ми прочели писмото. Но възелът в стомаха ми се стяга още повече и от това очакване. Все пак ще се настроя да не очаквам отговор, защото инак разочарованието ще е прекалено голямо.
Ха, току-що си отворих пощата. Писмото не може да бъде доставено, добре че поне това притеснение отпадна. Скоро ще се пробвам пак, но нека да мине класирането. Ще се побъркам.
А и прочетох втората част на Придворен убиец. Трябва да спра да се влияя толкова от книги и да се обвързвам с героите.