Прибрах се във Варна. Върнах се в познатата вселена и си припомних за сетен път защо толкова много си обичам града. Всичко е прекрасно тук. Всичко. Няма задръстване, има дървета, мога да отида навсякъде пеш, има La Piazza, топло е, има море и Морска градина, дори плюещите плочки са хубави.
Започнах да отмятам доста хора от списъка "Да се видя с ..., когато се прибера". Ходих да видя леля и да взема учебника по Микроикономика *гнус,гнус!* на братовчедка ми и минах през целия Левски, така както баба ме водеше, когато бях малка. Обожавам този квартал, ако се върна да живея във Варна, ще си купя апартамент в Левски.
Имам чувството, че всичкото напрежение, което бях събрала напоследък, изчезна. В момента се чувствам безкрайно спокойна и щастлива. И изпитът ми във вторник, за който продължавам да не пипвам, ми се струва крайно нереален. Голяма съм оптимистка, аха. Но ще си науча и ще изкарам четири. Хехе.
Искам да кажа:
Да живее кафенето COSTA RICA на центъра или както и да му е името.
Направо не можех да повярвам, че капучиното в огромната чаша с един пръст пяна и поръсения шоколад отгоре под формата на три кафени зърна е за мен. Сякаш бях ударила шестица от джакпота.
Извод: научи се да ходиш в кафенета за бели хора! Писна ми да ми пробутват някаква блудкава гадост за капучино.
Никога не успявам да напиша всичко, което ми се пише. Все спирам по средата - както и днес.
Докато четях "Виконт дьо Бражелон" силно впечатление ми направи една реплика:
"Когато една жена ти пише писмо, знай, че най-значимата част се крие в послеписа." Не цитирам точно, а по памет.
P.S. Не предполагах, че си имам друг читател освен Крис. :)