Гледам се в огледалото и се чудя как не ме забелязваш. Гледам се и недоумявам. Косата ми е искрящо синя, като небето по изгрев. Лее се на вълни по раменете ми, стига до кръста и приключва пак някъде там. Очите ми са лилави лилави лилави лилави. По-лилави отколкото можеш да си представиш. Лицето ми е обсипано с лунички, а кожата ми е бяла, е, не като мляко, но бяла. И като се смея, заразявам всички наоколо. Гъделичкам ги със смеха си, докато не започнат да се смеят с мен. Не съм много висока, по-ниска съм от огледалото, а то определено не е високо. Но пък се побирам в него, което ще рече, че не съм и много широка. И дрехите ми са едни... лъчезарни, шарени и любвеобвилни. И създавам настроение, подходящо настроение, в повечето случаи - щастливо. И знам кога да си замълча, де. Не е като да съм неадекватно щастливата, не, разбирам кога ти е тъжно. Мога да те слушам с часове как ми говориш без да те прекъсвам. Така ме опиват твоите приказки. И още ме бива във всички игри, които измисляш. Да, схватлива съм и мога да бягам бързо, когато трябва. Изобщо, мисля си, аз съм идеалното момиче за теб. И се чудя как може съвсем да не ме забелязваш? С моята синя коса и лилави очи.